автор: venara

Няма как да ми бъдеш спомен,
забоден с карфица в хербария
макар че си клонче, отронено
от дървото на лавъра.
Ти душата ми украсяваш.
Ти ме правиш неземна.
Не давай, пътьом, вятърът
да разпилее светлото.
Защото дебнат в следите ни
кохортите истерични,
за нас - два кристала укрити,
нешлифовани за огърлици,
които прегръщат заедно
изгрева над планетата
и вселената се отдава
с усещането за вечност.
Не може да станеш спомен.
И да те няма - има те.
Тишината мълчи, огромна.
Викът те настига с птиците.
А кристалите от листата
по дървото на лавъра
се изсипват в косата ми
невидими, ослепяващи.