автор: pord

През много кръгове преминах и видях,
че няма болка, от която се умира.
Старателно слепено с вечен страх,
животът е гнездо
в дървото на всемира.

Проскубан полог,
дето кукувици през нощта
небрежно своите яйца самотни снасят,
за да ги мътят в страшната си самота
вселенските слънца,
невиждащи от блясък.

Как можеш къщичката си да вдигнеш тук
и книгите си да строиш на двайсет рафта?
Да вярваш в синьото небе –
издут търбух
на божество,
преяло с незабравки?

Неръкотворните колони гният в тишина,
великденският остров на земята все потъва.
Морето лиже острите му колена,
фреонът го разяжда като съвест.

И слънцето чертае полукръг
с кръвта на времето,
което спира.
Утеха ли е,
че като умра,
ще бъда сок в дървото на всемира?