Взеха ме войник в Строителни воиски. Те били към друго командване, нямали нищо общо със Сливенския Дом на Народната армия, тъй че ми артиса прослушването. Но то ми било късмета, защото цялата си служба изкарах в работа и пак работа. Никакви устави, наряди и други военни безмислици (с изключение на първите 2-3 месеца - подготовката за клетвата).
След това, като започнахме работа - начaлниците не можеха да ни шашкат, защото изработеното, трудът ти беше пред очите ти - твоите и на всички други - и никой старшина не можеше да го отрече, да нарече черното - бяло. Докато при другите -военните поделения - има устави, формалности, безмислени военни условности, целящи да изтрият индивидуалността на човека - няма никакъв ориентир - обективността и справедливостта се менят по усмотрение на началството. Там трябва да играеш, да влизаш в роли, да криеш дълбоко същността си, ако искаш да оцелееш, а аз - идеалиста и романтика, израсъл с книгите и несправял се дотогава с хората - не го умеех.
Разбира се тежките и трудни ситуации ти помагат да израснеш. ":Всяко зло за добро. ", както казват хората… Аз обаче имам една добавка: "За добро - ако успееш да прескочиш злото и не се удавиш в него".
Разбрал съм, че единствения плюс на моментите, в които си объркан, изтормозен, в които си зле е, че придобиваш особена чувствителност, огромен усет за човешкото отношение, за добронамереността и благородството, и само това са лъчите светлина, които могат да ти подпрат душата - да не падне, да не се обезвери и обезсърчи съвсем в тъмното. Само да има ХОРА край теб. Ако няма - горко ти...
Но аз не бях при тежките условия на уставно бойно поделение. Тук, в Строителни воиски работата ми помогна много. Отначало работих с един майстор - електротехник, който често си пийваше. Бог да го прости бай Илия, почина след няколко месеца.
С него започнахме да работим веднага след клетвата. Бяхме две момчета с електротехническо образование - аз и Петър от с. Сборище (до Твърдица) - и ни прикрепиха към бай Илия. Той беше току що започнал работа в КЕЧ (поделението на строителни воиски в което бяхме - съкратено от Квартирно Експлоатационна Част). Беше началото на ноември. Късна есен. Бяхме преминали предварителното казармено обучение - два месеца - в едно друго поделение, където повечето бяха турчета. И като изкарахме клетвата и се върнахме в нашето поделение - КЕЧ - веднага започнахме работа. С бай Илия ни изпратиха в Сотиря - да положим звънчевата инсталация (инсталация за звънците) в едно военно блокче там. За да прокараме тръбите, по които да вървят проводниците, пробивахме плочите между етажите - дебели бетонни плочи - около 20 см. Блъскахме с Петър с чук и шило цял ден да избием една дупка - беше як бетон... Отначало направо не ми се вярваше, че ще успеем да го пробием, но бай Илия сам хвана чука и шилото и блъска доста време, което някак ми даде кураж, че това може да се направи (някак по начина по който се захвана усетих, че го е вършил и друг път и то не веднъж)... Сега като си помисля, как ли са се чувствали майките с деца, които са били през деня в апартаментите си... То блокчето беше (а и сега е, но може и да не го обитават военни) двуетажно, с два входа - общо десетина - дванайсет апартамента, но и едно дете да е било стряскано от шума, пак ми е жал...
…………………………………………………………………..
(Веднага се сещам - 7 години по-късно в Пловдив, когато гледах нашето дете - по-големия ми син, който беше на 4-5 месеца - и отсреща на 30 метра забиваха едни огромни 7-8 метрови бетонни стълбове в земята за основи на висок блок - с някаква машина - интересно приспособление - дизелов чук (по тогавашния маниер сигурно се е използувало някакво руско название и почти съм сигурен, че ще се е наричало "бабка" - машина с голяма маса), с огромна тежест, едноцилиндров. При удара нафтовата смес се възпламенява и отново изтласква тежестта нагоре, през това време цилиндъра пак се пълни със смес, тежестта пада сама надолу, зачуква стълба още в земята. Във същотото време на самия удар и от огромното си сгъстяване сместа се възпламенява и отново изтласква тежестта нагоре и пак и т. н. и т. н.…
Това беше един ужасен шум през цялото работно време. Слагах по две-три одеала на прозореца за да попиват шума, но той беше толкова силен...
Пак организация, пак управия - кой беше разрешил да се строи и то по такъв начин в средата на един жилищен комплекс, между десетки блокове с предимно млади семейства с малки деца и бебета живеещи в тях…)
Та и ние с нашето чукане в Сотиря - сигурно сме вгорчили деня на майките с малки деца там... Там работихме около месец. Към края на работата ни в Сотиря бай Илия се отказа от Петър (сигурно му бяха поискали да освободи единия войник, поради нужда от работна ръка другаде). Изпратиха го към една зидарска бригада. Петър сякаш започна да ме гледа някак по-особено. Всъщност не бях много сигурен дали изпитва лошо чувство към мен. Ако беше така не можех да предположа защо. Не можех да си го обясня. Не се и питах защо, даже не бях сигурен особено ли ме гледа или не. То е някакъв нюанс - толкова дълбоко и деликатно нещо, в което е включена и твоята настройка - дали очакваш някой да те мрази. Определено не съм очаквал някой да изпитва лоши чувства към мен и затова не отделях толкова внимание на това, не си помислях въобще, че той може да ми е ядосан нещо. Само остана усещането, че той просто някак нещо се промени спрямо мен...