автор: eklekti4na

Отсега да си кажа, че цветя не обичам. Ама не било романтично, ама не било естетско, ама къв човек съм била...не ме интересува! Цветя-не-о-бичам!
Няма място за цветя в моята душа. Много, много шарено ще ми стане и няма да мога да го издържа. И без друго съм си пъстричка. В повече пъстричка съм си. Цял живот все в сиво се боядисвам и все не ме хваща тая боя.
Пък и честно казано, вкарват ме в дълг. Имаше един филм навремето: „Искаш цвете ли, на ти, на, на...!” Отвратителен! Брутален! Дори съжалявам, че го споменах, но няма да го изтрия, не само заради принципите си, но и защото ... ми се струва точен. Не искам да се правя на Карбовски, но вече все повече се убеждавам, че май тоя филм е втрещяващо истински.
Видя ли цветя ми става малко скучновато, честно казано, но пък същевременно, получиш ли ги трябва задължително да се правиш на очарован. Има няколко задължителни правила по етикет: да кажеш името на цветето, което са ти подарили (в краен случай – да направиш интелигентна догадка); да споменеш, че преди време са ти подарили същото, само че лилаво примерно, но в този си вид е още по-красиво; да попиташ „опресняващо” за условията, при които се отглежда, за да можеш да го съхраниш ко-о-о-лкото се може по-дълго... Всеки път го правя, повтарям се, потретвам се, но номерът (почти – в смисъл, че си намерих и аз майстора един, два пъти, но това е друга тема) винаги минава. По тази причина ми се губи част от „сакралността” на целия този цветодаряващ ритуал.
Кратък антракт и следва второ действие. Ти задължително си много, много поласкан, особено ако са цветя без повод и следователно вече си в позиция на задължен. Пак казвам, особено, ако са цветя без повод – едно неангажиращо социологическо проучване, което проведох сред познати наскоро показа, че букет цветя без повод за девойките от моето обкръжение, е върха на консуматорската пирамида.... Едно е да ти купи апартамент любимият (и да ти завърже престилката, заедно с всички други съпътстващи атрибути на битовистичната конотация), но съвсем друго е цветя да ти подари. Цветя, о цветя! Това е вид добавена стойност, на която днешната домакиня просто не може да устои. Е, сега - че ти ги пратил по куриер, или пък ти ги подал в антрето, докато му поемаш палтото, или пък били малко повехнали, защото само такива имало в магазина (бележка на рецепиента - единственият магазин в града) - подробности, няма да се заяждаме. Колко цветя без повод съм получила....И колко пъти съм давила тия букети в сълзи. Кълнала съм ги! На килим съм ги правила!
Но вече да си ги нямаме такива. Цветя не обичам! Освен, ако...
Да, има място и за трето действие в моята скромна пиеса. Е, вярно е, че актьора го търся още, но време има. Тоя театър и на старини може да се играе.
Третото действие всъщност май е съвсем друга постановка. В нея имаме принц с боички.
Ей, ако дойде някой малък-голям принц с боички и седнем да си порисуваме безгрижно, това вече ще е съвсем, съвсем друг театър. Мечтая си за това от много малка и вече знам какъв точно букет ще си нарисувам, с колко точно цветя... Намислила съм си и думички даже – точно тези, които искам да ми нашепват листата. Мислила съм и за лек ветрец, който да ги погалва, за да шептят. Лекичко, съвсем слабо. Дъжд не искам, няма нужда, обърква ми концепцията. Ако настоява принцът и опаковка ще му нарисувам – знам как да я направя, за да ми се върже с вятъра тая опаковка. За картичка съм сигурна, че няма да се разберем, защото аз си пиша картичките по около седмица, а пък остане ли принцът толкова дълго при мен, цветята ще повяхнат.
Ей, пак не хвана това сивото...
Нищо де, ще опитам отново, но сега трябва да тръгвам, защото нямам време. Канена съм на рожден ден довечера. Абе, закъде съм се разбързала, ще се отбия да взема цвята. До спирките ги продават вече, пътьом да са ти...