автор: gumbert

"Земната ни участ, наложила ни тази болка..." Чоран

Ще заминем всички, всички някой ден
ще отпътуваме за онзи бряг обгърнат във мъгла,
от другата страна на залива,
от другата страна.
Градчето малко на брега блести на слънцето,
изтръпнало от февруарски студ, вмирисано
от пушека брикетен.
Градчето е обгърнато във своята летаргия провинциална.
С баща ми си говорим край морето – там,
до Яворовите скали, и си спомняме за мама,
Тук някога те двамата седели са, преди
да влязат в единственото кино на града,
и с останалите от билетите стотинки,
семки си купували, и тъй добре прекарвали си
след това, близо до вглъбения поет, и до морето,
дето там, под тях, разказвало за любовта…
Сега сме тук със него само,
нея няма я. Очите му, добрите му очи са толкоз тъжни,
живее сам сега в свойта тиха гарсониера,
около него – снимки: нейни, мои, на сестра ми, дъщеря ми…
Малкият олтар на мама, под снимката й – морски камък с
дупки, вътре в тях – парченца от свещички, изгорели заедно
с изгарящите кожата сълзи…
Тук събира миналото – като малки и красиви раковини по брега,
А до него кученцето, Бльоки – малък, рижав и игрив другар,
Толкова не може той без него,
Толкова не могат те един без друг…
Тишината стаята изпълва, самотно е, мистично е,
Морето пред прозореца блести на слънцето студено,
Вятърът надига водните талази,
Решавам да си тръгвам, бавно ставам,
Изпращат ме със Бльоки заедно,
И тримата така стоим на спирката и чакаме
да дойде автобусът,
Ето, качвам се и през стъклото,
някъде назад ги виждам двамата,
от слънцето огрени – тъжните очи и леката усмивка на баща ми,
Махвам със ръка, а кученцето леко се завърта и подскача,
и от това проблясва рижавата козинка накрая,
Обръщам се напред, и знам,
че никога не ще забравя този ден със Бльоки и баща ми край морето…