автор: lightgreen

Ножици на шкафа,а в чекмеджето е празно.
Чекмеджето не беше добро чекмедже,поне не тогава.Сега е само самотно, защото ножицата му я няма. Взеха я за други цели.

Тишината падаше накълцана на дълги, черни, неритмични кичури - един по един, неримувано, безсмислено. Остриетата щракаха някак нелогично.

Едно друго момче ги държеше; и плачеше. В тази коса се съдържаше всичко, което то някога бе искало да надвие, но и всичко, което го пазаше жив. Някой ще кажат - просто косми, нищо особено... Но не, уви, ако бе така щеше да е много по-лесно за тях. В косата имаше символ. Никой никога нямаше да научи, но... той си беше закодиран там, видим само за двамина нередни мечтатели.

Когато първата сълза се плъзна по лицето, втората бе необратима... и така. Усмивките бяха недопустими тогава. Отрицанието бе стимул за борба, нещо естествно. Затова се отричаха.

Щеше да има и друго. Но не сега. Ножиците замлъкнаха, мракът погуби малките останали късчета светлина.

А останалото потъна в тишина.

Той потръпна, изправи се. Бе нов човек, с чужди черти и реални мечти.

Какво пък?

-Нека да няма утре. Ще се справя и с това...

А кой беше лошият?