автор: Ljastoviza

Тояга ли хванах нощес
да прогоня тишините,
залостили вратите на душата ми
и прилежно смазали ги,
да не скърцат?
Крещях ли, смях ли се или пък пях
сред оня дълъг коридор без памет,
в който стъпките потъват,
обречени негласно на безпътие?
Подскачах ли, без ритъм, такт и звуци
в някакъв марионетен танц,
на който аплодираше Светото Бездушие –
този Бог на новия свят,
пръкнал се по грешка като лудост?
Тояга ли хванах, или сънувах,
че чупя стъклата на оня ковьоз,
който превръща душите ни в плужеци
със своя сладко измамен комфорт?
И бях ли при себе си, там ли останах,
когато смеха ми безброй тишини
душаха със своите меки възглавници,
беззъбо усмихнати, без да боли?...
Една несмазана врата изскърца.
Душата ми й кресна: „Отвори!”
От своите рамки тишините се срутиха.
Тояга ли хванах? Или се свестих?...