автор: Klaas

Път без изход и едно порочно дело
погрешни думи - леви обежденеия.
Маскирана бал на граждани от село,
решават вместо нас без капка угризение.

А ний смирено си очакваме подбора,
свили поглед, със наведена глава.
Заспиваш и събуждаш се в затвора
с паница манджа и бездарна самота.

Докога кристали в без-кристална синева,
ще ни лъжат нагло сякаш сме им роби.
Докога викът ни в таз банална тишина,
ще ни връща ехото на баскервилски сноби.

Сякаш можещ си, а чувстваш се кремиран
вещаеш ужас с всяка глътка кислород.
Страхът отдавна във главата балсамиран
чертае с бавни стъпки смъртният ти ход.

Души ли, ха, защо са ни?
Да гният в угнетените тела?
Да плачат всеки ден колосани,
огледани във черни очила.

И в безизходица от пурпурно кафяво,
пилеем се в огньове от лъжи.
Погледаш в себе си - едно сърце умряло,
написа този стих със кървави сълзи...