автор: ESEN

Взрях се в луната,
я тя ме наказа –
красива, студена, сама.
Обречена скитница
там от перваза
надничаше в мойта душа.

Кръгло сияеше,
нямаше изход –
тръпнеше бяла и зла.
От облака смъкна ми
хиляди истини
и ми отнесе съня.

Исках да скоча,
но тя ме притискаше –
с ехидна усмивка без глас.
Имала още
разстрелващи истини –
чакали своя си час.

Зная аз вече
защо е самотна –
кръглата, хладна луна.
В тъмно зад блясъка
крие началото
на облака и на дъжда.

Ледени капки
посипа в очите ми.
Хвърли ми стълба в нощта.
Отидох при нея,
после опитвах се,
но вече не можех да спя.

Така че луната,
когато вън блещи се –
огромната светла луна.
Няма ли облаци
дърпай завесата -
не вземай от лед красота!