автор: Ljastoviza

Гюнтер не можеше да откъсне очи от отсрещния прозорец. Навън се смрачаваше. Старият град изглеждаше още по-загадъчен в топлата светлина на уличните фенери. Сякаш къщите в тесните улички се бяха доближили още повече една срещу друга като в любовна среща.

На Гюнтер му беше трудно да се съсредоточи. Ето, нощната лампа отсреща светна и огря бялата орхидея. Цветовете й, почти долепени до стъклото, приличаха на срамежливи устни, чакащи целувка в нощта...
...От половин година насам Гюнтер посещаваше курса по испански, който се провеждаше в тази старинна дървена сграда, била някога дом на заможно градско семейство. Залата беше на втория етаж и гледаше към къщите от другата страна на малката, покрита с дребни павета улица. Незнайно защо, вечер светеше само в жилището с бялата орхидея. Неговата стопанка, млада тъмноока жена, облечена в бял халат за баня и бял хавлиен тюрбан на главата, се появяваше почти по едно и също време. Сядаше пред огледалото, развиваше тюрбана, взимаше сешоар и четка, отпускаше се удобно на стола и започваше да суши дългата си смолиста коса. Това сушене приличаше повече на някаква сладострастна игра, отколкото на процедура. Жената полюшваше замечтано глава ту в едната, ту в другата посока, притваряше очи и ровеше дълго и бавно в бухналите си къдрици. Гюнтер я наблюдаваше като омагьосан и не помръдваше. Искаше му се да бъде на мястото на огледалото й, на четката й за коса или сешоара. Или поне на стола...
Жилището беше явно малко. Виждаше се част от гардероб, върху който имаше наредени кутии и една китара. До него изглежда беше леглото, а между леглото и прозореца се разполагаше масичката за разкрасяване с огледалото, гърненце с най-различни по големина четки и нощната лампа, която разпръскваше полумрака с жълта светлина.
Като приключеше със сушенето, жената посягаше към голяма кутия с крем. Със същите плавни движения бръкваше в кутията и започваше да нанася крема върху лицето си, по шията, чак до раменете. После ставаше, отмяташе халата, слагаше крак на стола и с гръб към прозореца масажираше краката си. Докосваше се толкова грациозно, че на Гюнтер му се струваше, че без да иска, присъствува на тайнствен ритуал. Тя сякаш не допускаше, че някой може да я наблюдава и продължаваше самовглъбено да подарява на тялото си цялото внимание и нежност, които човек би могъл да даде сам на себе си. После пускаше щорите. Магията пред очите на Гюнтер изчезваше, но продължаваше да опиянява мислите му, сънищата му, въображението му. Какво ли се случваше зад спуснатите щори? Може би жената обличаше черно бельо от дантели и сатен, обуваше черен мрежест чорапогащник, червени обувки с токчета като подострени моливи, слагаше дълга до кокалчетата, с множество кадифени дипли пола и копринена, впита в тялото й блуза, забождаше цвят от бялата орхидея в косите си и излизаше... А може би се обличаше феерично неглиже в очакване на някого, който всеки момент щеше да позвъни на вратата... Или пък най-банално надяваше джинси и тънък пуловер и отиваше на работа? Какво ли работеше? Сервитьорка? Танцьорка в нощен бар? Компаньонка на заможна възрастна дама?...

Курсът по испански беше веднъж седмично, в петък вечер. Като си тръгваше от него, Гюнтер хвърляше един последен поглед към спуснатите щори, после към входната врата на кооперацията, сякаш очакваше някакъв отговор на въпросите, които се въртяха из главата му. Искаше му се да я види отблизо. Да чуе гласа й. Да научи името й. Да я има.
Започна да купува всяка седмица по една саксийка с бяла орхидея. Преди курса влизаше крадешком в кооперацията, качваше се на втория етаж и оставяше цветето пред вратата й. От табелката на жилището й разбра, че се казва Естела. Надяваше се някой ден да я срещне по стълбите, да я спре, да я заговори, да й подари цветето направо, но незнайно защо, това не се случваше. Прекосяваше улицата и хлопваше зад гърба си тежката врата на отсрещната къща, в която се провеждаше курсът.
Гюнтер наблюдаваше как светва нощната лампа, как Естела с усмивка поставя всяка следваща саксийка с бяла орхидея на прозореца, как постепенно наоколо се разрастваше цяла градина от орхидеи.

Тази петъчна вечер Естела не се появяваше. И новата саксия не беше поставена при другите. В стаята светеше, значи младата жена си беше в къщи. Какво ли правеше? Къде се губеше? Курсът вече беше към края си и Гюнтер почти бе загубил надежда, че ще я зърне тази вечер. Хвърли за последно поглед към прозореца й, сякаш да се увери за последно, че нея я няма. В този момент видя как Естела нахълтва в стаята си, следвана от някакъв мъж. И двамата жестикулираха възбудено. Мъжът я доближи застрашително, хвана китките й и ги изви. Естела отметна глава. Мъжът бе почти на неговата възраст, мускулест, с гарвановочерна къдрава коса и матова кожа. Гюнтер се вторачи в сцената, която се разиграваше в отсрещната сграда. Къде беше виждал този мъж? Движенията му му бяха познати, телосложението, стойката… Докато се мъчеше да си спомни, мъжът блъсна Естела, тя политна и падна върху леглото. После отвори рязко прозореца и започна, очевидно много ядосан, да изхвърля една по една саксиите с бели орхидеи на улицата. Те се разбиваха с трясък върху паважа, а цветове умираха, разкъсани под парчетата глина. „Сигурно това е някакъв ревнив любовник, който прави скандал на Естела заради орхидеите”- помисли си Гюнтер. Шумът привлече вниманието и на останалите участници в курса и някой извика:
- Гледайте, гледайте какво става отсреща! Какво прави този човек? Защо изхвърля саксии през прозореца?
Гюнтер не можа да се стърпи и изскочи на улицата.
- Хей, ти горе, какво ти става?! Спри, чуваш ли, спри!- изкрещя Гюнтер.
Мъжът се стъписа за миг, после на свой ред изкрещя „Разкарай се!” и продължи като обезумял да изхвърля саксии.
Без да се замисля, Гюнтер връхлетя в кооперацията и за броени мигове се озова на втория етаж. Звънна настоятелно на звънеца. После втори път. Изведнъж вратата се отвори и на прага застана Естела в белия си халат за баня, разплакана, с разрошени коси и още по-красива.
- Какво обичате моля? - опита се да запази някакво самообладание младата жена.
- Мога ли да вляза, госпожо? Приятелят ви изхвърля цветя на улицата, а това е недопустимо! Аз съм полицай и искам да разговарям с него! - Гюнтер се легитимира със служебната си карта.
- Приятелят ми?! - Естела отвори широко очи от изненада и се опита да се усмихне.
В този момент зад нея изникна мъжът.
- Аз казах ли ти да се разкараш и да не се бъркаш в чужди неща, приятелю?! - извика мъжът и тръгна застрашително към Гюнтер.
После изведнъж се спря стъписан.
- Боже мой, това е Гюнтер Щол! Човекът, който ми спаси живота преди три години! Естела, виж, това е човекът, за който съм ти разказвал толкова пъти!
Тогава Гюнтер си спомни. Беше наистина преди няколко години. Гюнтер пътуваше с колата си по безлюден път в планината. Изведнъж на един завой видя смачкан до неузнаваемост мотор. Явно водачът бе изгубил контрол по хлъзгавия влажен път, беше се блъснал в дърво и бе излетял някъде в отсрещния дол. Гюнтер спря и тръгна да търси пострадалия. Намери го на двадесетина метра надолу в дола, окървавен, изпотрошен, но жив. Изнесе го сам на ръце до пътя, метна го в колата си и го откара до най-близката болница. Разбра, че мъжът е чилиец и се казва Антонио. После се срещнаха няколко пъти, но с течение навремето загубиха връзка.
- Антонио! - изуми се на свой ред Гюнтер. - Ти?! Какво правиш тук? Защо изхвърляш тези саксии на улицата?
- Сестра ми е полудяла, Гюнтер! Приема от някакъв непознат саксии с бели орхидеи, нарежда ги на прозореца си, като смята, че с това му дава знак да я потърси! Без да го е виждала, без да го знае кой е! Как може такова лекомислие? Влюбила се била, обичала го била, без да го е виждала наживо. Познавала го в сърцето си! Глупости!... Естела, запознай се, това е Гюнтер!... Гюнтер, това е сестра ми, Естела!...