Нещо остро и важно
ми тежи на езика.
Няма как да го кажа,
няма как да извикам.
И лежат дребни грижи
върху връх непокорен.
И росата се движи
от корона към корен.
И под тъмни простори,
в историческо време,
светлината говори
все на глухи и неми.
Гледам - път ли, посока ли -
сякаш с гума изтрити.
Боже, толкова кокали
и памук - за ушите.
Няма клетви, изречени
пред пищови и пушки.
Бди жетварка над печени
патладжани и чушки.
И яхнията къкри
на котлоните газови.
Ех, вие, братя българи!
Но... какво да приказваме...