автор: Ljastoviza

„Ех, не мога да ти се начудя…”- прошумоля Книгата във вътрешния джоб на палтото й.
Авторката вдигна яката си, зарови брадичка още по-дълбоко във вълнения шал и погледна часовника си. Беше изминал вече половин час от уреченото време.
Площадчето пред Издателството беше притихнало, сгушено между старинните къщи в студа на ледовитата вечер. Прозорците на отсрещните жилища приличаха на безброй очи с шарени очила и сякаш наблюдаваха скришом какво става по тесните улички, разперили се като пръсти на светеща длан. Предалпийският град се подготвяше за Коледа. Елхички трептяха празнично пременени пред околните магазинчета, над фризьорския салон пресвяткваха разноцветни електрически гирлянди, а запотените стъкла на италианския ресторант отсреща сякаш се бяха зачервили от вино и веселие…
Беше много студено. Температурите бяха паднали сигурно на повече от минус десет градуса. Авторката стоеше, пристъпваше от крак на крак, за да се постопли и продължаваше търпеливо да чака Издателката, която все още не се появяваше отникъде.
„ Не, определено не те разбирам…”- промълви Книгата от топлото си убежище- „ само на двеста метра оттук имаш голям уютен кабинет, престижно работно място, толкова признание…Защо стоиш тук и чакаш?...Приличаш ми на проститутка, която е тръгнала да предлага душата си някому в най-големия студ, а този някой май не знае дали изобщо я иска?!”
„Е-е-е-е, хайде, недей така сега и ти”- усмихна се скрито Авторката- „Как проститутка?! Ти си хубава книга, искам да те покажа и тук на всички, точно такава, каквато си- затова те и преведох сама. Освен това Издателката е също с балкански корени и ще ни почувствува още по-истински от другите тук...Забавила се била малко, ами случва се, ето, сега ще й звънна...”
Набра номера на мобилния телефон. Никой не вдигна.
„Хмммм”- прошепна книгата.
„Ще опитам пак...”- каза авторката и звънна повторно, този път много продължително.
- Митрович!- чу се изведнъж от другата страна.
- Добър вечер, госпожо! Обажда ви се Емилия Горчева, имахме уговорка да се срещнем тази вечер в издателството ви и да говорим за книгата ми...
- А, вие ли сте? Да. Ами елате след двадесет минути в ресторант „Стария дъб”, не е далеч от издателството, ще го намерите лесно по пътя за Унивеситета.
- Добре, госпожо, благодаря! Тръгвам...
„Сега пък в ресторант...”- започна да негодува книгата...”Става все по-абсурдно...Ех, Емилия, защо ти трябват такива приключения? Нали ме издадоха в България, нали ми се радваха твоите почитатели, нали празнувахме премиери. Не ти ли стигна?! Защо трябва да излизам и тук? Аз съм си българска книга и се притеснявам да звуча на немски език. Какво искаш постоянно и от двете ни?!”
„Казах ти вече: ти си хубава книга и искам да те представя навсякъде, защото те обичам”- вирна глава Авторката и влезе в ресторант „Стария Дъб”.
След малко се появи и Издателката. С дребничкия си ръст и с пискливия си глас напомняше непораснало момиче.
- Госпожо Горчева, вашата лирика е добра и най-важното- конкурентноспособна на литературния пазар!- каза делово Издателката.
„Боже мой, Емилия, мен вече ме превърнаха в стока! Говори за мен, сякаш съм пералня или кафемашина.”- почти изплака Книгата.
-E, вярно, някои от вашите български метафори ще звучат екзотично за тукашното ухо, но нали не сте израснала в Швейцария, разбираемо е...- засмя се фалцетно Издателката.
„Ох, сякаш ми удари плесница!...Откога метафорите имат националност, а, Емилия?...Не ми харесва тази жена!..”- запротестира тихичко Книгата.
- Донесох договора. Вземете го със себе си, прочетете го, помислете си и ако решите да го подпишете- заповядайте в издателството в следващите дни. Само ми се обадете предварително, за да бъда там. Работя с много автори в момента и съм постоянно в движение...
- Благодаря ви, госпожо Митрович!- двете жени стиснаха ръцете си.
- Ах, щях да забравя...- каза Издателката- ще видите такава точка в договора. Половината от сумата по издавнето, трябва да поеме авторът. Другата половина я осигурява издателят, обикновено чрез спонсори. Докато се обадят спонсорите, обаче, понякога минава доста време, особено, когато става дума за лирика. Ако желаете книгата ви да излезе по-бързо, трябва да внесете цялата сума като след намирането на спонсори, половината ще ви бъде върната от издателството. По принцип ние си имаме редовни спонсори, но не мога да ви гарантирам, колко бързо ще се отзоват.
- Колко е цялата сума?- попита Авторката.
- Три хиляди евро, плюс/минус десет процента. Останалите неща в договора са стандартни.
- Ще събера в най-скоро време цялата сума и ще я внеса!-решително каза Авторката.
„Ти си полудяла! Спри се, моля те, Емилия!”- прошепна Книгата.
- Така е най-добре!- усмихна се Издателката.- Няма страшно, спонсорите не са проблем, само ,че бавно четат ръкописи, защото са заети хора...
Сбогуваха се. Авторката притисна Книгата до сърцето си:
„Нали ти казах, обичам те и искам да те четат колкото се може повече хора, и на български и на немски...”
„Ще видим...”- отвърна Книгата.

В началото на новата година договорът беше подписан и необходимата сума преведена. Немското издание трябваше да излезе в началото на пролетта.
В средата на април се обади Издателката:
- Госпожо Горчева, много се извинявам, но книгата ви мъничко ще се забави... Разболя се художничката ми, ще отсъствува продължително време и трябваше да й намеря заместничка. Заместничката вече започна работа, но нали знаете, докато свикне, минава време...Мога ли да ви помоля за отсрочка от най-много един месец?
- Но, разбира се, госпожо, Митрович, иска ли питане? Аз не бързам за никъде, бъдете спокойна, имате пълното ми разбиране!
- Благодаря ви! Много сте мила...
В края на май позвъни Авторката.
- Всичко е наред,- каза Издателката- художничката работи с пълни обороти по книгата ви. Скоро ще ви изпратя корицата...
В началото на юли корицата наистина пристигна и Авторката ахна от възхита:
- Но тя е просто прекрасна, цветовете й напълно съответствуват на съдържанието!
„Ето, виж, тази ще бъде немската ти дреха. По нищо не отстъпва на българската!”-каза закачливо Авторката и сложи корицата до Книгата.
„Хубава е наистина,”- промълви Книгата- но аз още не съм я облякла...”
„Ще я облечеш, скоро, много скоро!”- прегърна я Авторката и веднага се обади на Издателката.
- Значи, да влиза за печат?- попита Издателката.
- Да, имате пълното ми съгласие!- отговори развълнувано Авторката.- А кога да я очакваме, кога ще излезе?
- Предполагам до две-тре седмици, ако не се случи нещо в последния момент....Ще ви се обадя!
„Ако не се случи нещо в последния момент?”- плахо повтори Книгата, преди Авторката да я сложи в чантата си и да потегли към летището за лятната си отпуска.
Във втората седмица от отпуската Книгата плахо попита:
„Няма ли да звъннеш на Издателката?”
„Хмм, добре!”- посегна към телефона Авторката.
Никой не вдигна. Нито през следващите дни. Нито през следващите седмици...
Най-накрая, към средата на септември се чу познатото пискливо:
- Митрович!
- Здравейте, госпожо Митрович! Обаждам се да попитам как стоят нещата около книгата ми. Излезе ли от печат?- изрече притеснено Авторката.
- Не, не е излязла още, госпожо Горчева, печатат я в момента.- спокойно отвърна Издателката.
- Но нали влезе за печат в средата на юли? Защо така се забави? Проблеми ли възникнаха?
- Ами, как да ви кажа...Изпратих я в печатницата, както се разбрахме тогава, но я върнаха- художничката била направила нескопосано файловете и в печатницата не могли да ги отворят. Трябваше после да прави всичко наново.
„Ех, Емилия, Емилия....!”- въздъхна Книгата.
- В печатницата ли е ръкописът ми сега?- преглътна сухо Авторката.
- Да.
- Кога я изпратихте повторно?
- Към средата на август.
- Значи тогава всеки момент трябва вече да излезе?
- Ще ви се обадя до края на седмицата като говоря с печатницата. Хайде да се видим другата седмица и да поговорим за премиерата, да отидем заедно да видим залата в Малкия Театър, където смятам да направим представянето.- предрожи Издателката.
Срещнаха се, както се бяха уговорили. Тръгнаха пеш към театъра.
- Успяхте ли да говорите с печатницата?- попита Авторката.
- Да, говорих.- отвърна безучастно Издателката.
- Какво ви казаха? Кога ще излезе книгата ми?- погледна я с очакване Авторката.
- Не можаха да ми кажат точно кога. Печатат я... Не обичат да ги притесняват, когато работят усърдно...
- Но, в какви срокове излиза една книга, щом веднъж е влязла в печатницата?
- Зависи. Понякога са необходими от четири до осем седмици.
- Но това са два месеца!- извика Авторката.
- Защо нервничите, моля ви? Досега бяхте търпелива, какво ви стана изведнъж? Отпечатването на книгата е мой ангажимент,моя отговорност, не ваша! Оставете тези нещана мен, те не са ваша работа!- ядоса се на свой ред Издателката.
Двете жени спряха на острова в средата на улицата. Гледаха се, но сякаш не се виждаха. Говореха възбудено, но сякаш думите на никоя от тях не достигаше до другата.
- Не искам на премиерата си да чета стихове от ръкопис и гостите ми да не могат да си купят книга!
- Какво лошо има в това? Гостите могат да се нанесат в списък и аз да им изпратя в последствие книгата! Не е задължително да е излязла, за да й направим премиера.
- Но аз не съм съгласна на такъв вариант!- разпали се още повече Авторката
- Тук аз решавам, не вие! Аз съм издателката, аз разпореждам!
- Зная!- стисна зъби Авторката.
- Мислех ви за по-търпелива!- каза с насмешка Издателката.
- Но вие не можете да очаквате от мен вечно търпение!
- Знаете ли какво, хайде като излезе книгата ви, да приключим отношения и да не работим повече заедно?
- Да, това би било най-доброто решение и за двете страни! И аз нямам повече желание да работя с вас!- погледна я гордо Авторката.
„Крайно време беше, Емилия, крайно време беше! Спомняш ли си колко отдавна ти казах,че не харесвам тази жена...?”- каза Книгата.- „Кога най-после ще се научиш да не приемаш всичко за чиста монета? Колко пъти още ще трябва да скочиш към слънцето, да паднеш, да удариш душата си до синьо, да затвориш прозореца си, за да се спасиш и после отново да скочиш до следващото падане? Защо пак и пак отворяш широко вратите на душата си? И на кого ги отваряш?”- плачеше Книгата.
- Вие си позволявате да говорите така с мен?!- възмути се Издателката.- Тогава няма да дойда на премиерата ви!
- Както желаете!- впи поглед в нея Авторката.- Тогава няма да има и премиера! Слабо ме интересува дори дали ще разпространите книгата ми. Просто не ми пука!
Обърна се и тръгна. Прибра се вкъщи. Не можеше да си намери място от обида и омерзение. Не затвори очи цяла нощ. В тишината на нощта на нощното шкафче тихо ридаеше Кигата...
На другия ден реши да сложи край на тягостното очакване. Влезе в интернет и откри телефонния номер на печатницата в Германия. Позвъни.
- Печатница „Шарен свят”, на телефона Ерика Линден, добър ден!- представи се дружелюбен глас.
- Добър ден, госпожо! Казвам се Емилия Горчева. Стихосбирката ми в момента се печата във вашата печатница. Можете ли да ми кажете кога точно ще излезе, понеже много се вълнувам?....
- Един момент да проверя...
- Как казахте, че се казвате?
- Емилия Горчева! А книгата ми е озаглавена „Емилия Горчева- Стихове”...
- Съжалявам госпожо, няма такъв ръкопис заложен при нас!
- Не може да бъде! Бихте ли проверила по-обстойно?! Издателката ми веднъж ви го е изпратила през юли, върнали сте й го, после ви го е пратила отново в средата на август?!
- Такъв ръкопис никога не е постъпвал при нас. Много съжалявам, че трябва така да ви разочаровам....
Авторката не можеше да повярва на ушите си. Значи ръкописът й не бе влязъл въобще за печат?! Но какъв тогава беше този театър, който се разигра вчера и какво означаваши той?
Реши да се поразсее от връхлитащите я едно след друго съмнения, подозрения, безсилие, недоумение, ярост. Отиде до пощата да получи препоръчаното писмо, което нейна приятелка й беше изпратила. Взе пратката и се запъти към парка. Подпря се на някакъв стар клен в една странична, пообезлюдена алея. Отвори плика и от него изпадна книжле. „Естер ми е пратила някаква книжка със стихове”- усмихна се авторката и я отвори. Вътре намери и картичка с кратка бележка: „Съжалявам, мила, но не мога да ти го спестя! Бъди силна!...С обич: Естер...”
На корицата се мъдреше някакво чуждо име, вътре- непознати заглавия...Зачете се и застина...: стиховете й бяха познати, до болка познати и изстрадани в мислите й, в сънищата й, в мечтите й, макар и преиначени на чуждия език, с леко подправен смисъл. Собствените й метафори, онези „българските”, както ги беше нарекла Издателката и които щяха да звучат екзотично за тукашните уши, се забиваха като копия в премалялото й сърце и каточе ли скоро щяха да го разкъсат на безброй безжизнени късчета...
Заваля дъжд. Тежки капки шибаха като оловни топчета страниците, а вятърът, награбил от земята купища прясноокапали листа, сякаш искаше да изтръгне от ръцете на Авторката четивото и да го запокити в обезумялата си игра срещу пейки, минувачи, кучета, влюбени двойки продавачи напечени кестени в парка. Сякаш той възставаше по своему...