автор: VeiHaiVei

Четейки поезия, ми се приисква и аз да напиша нещо. То може още да не е поезия. Може да е друго. Само опит. Но може утре да напиша друго, което някой да припознае като изкуство. Днес съм само пишещ човек, надявам се утре да стана поетеса.
А може с написаното нещо някому да кажа, нещо да му "светне", и тогава важно ли е, че критиците, така критични, не го причисляват към изкуството?
Някои пишещи хора тщестлавно считат себе си за автори на произведенията си, приписват си причинната роля. За мен причинната роля по право принадлежи на изкуството, а ние, които се опитваме и успяваме или не успяваме да го създаваме, сме само следствието, пленени от изкуството, пленнници на изкуството, послушници на литературата и трудоваци в градежа й, инструментът, който поезията си е избрала, или инструмент, с който в скуката си ще се заиграе и ще посвири, докато друг, по-добър, не послужи по-добре на целите й и не изсвири по-добре музиката й.
Ние не раждаме поезията, поезията се самопоражда. Тя е толкова жизнена тъкмо затова, защото има и живее собствен живот, подмамвайки ни в дворците и градините си. Ако ние наистина бяхме в причинната роля, както си въобразяваме, днес може би малцина щяха да я познават (историците), днес може би изкуството щеше да е отдавна забравена и отминала мода.