Вдъхновение - седя в кенефа и вглъбено се запознавам с творчеството на Мартин Карбовски. - Е т`ва е пич - мисля си на опростен език. - Да му еба майката, така трябва. - Толкова съм запален по него, че съм си принтнал произведенията му в една книжка и съм й лепнал мое си заглавие, ама в негов стил, т.е. със свръхпечатна грешка - "Изсрано".

Лайно - при последния напън ме осенява великата идея и аз да опиша някое мое преживяване. Не! Решавам да си направя преживяване, което да опиша. Знам, че преживяването е малко като лайното - трябва само да ти дойде, защото ако случиш на запек… Няма начин. Решен съм! Подпечатвам договора с тоалетна хартия и пускам водата.

И така, започвам:

дата: 24.08.1999 г.

обект: обществена тоалетна

субект: гъз

цел: сране

Съвсем не на място тук започвам да се питам това ли ще да е целта на експеримента? Каква ли ще да е ползата от писанието ми?

Сране!

Нима?!

Трескаво се връщам на М. Карбовски - този велик пич - и прелиствам неговите експерименти.

Виждам "цел: проба - след алкохола, цигарите, безразборния секс - влияние твърдия наркотик, първа доза"; "цел: да чукаш и да си платиш" и "цел: проникване там, където никой не иска да ходи", дори "пост-цел: след първата цел и първите 24 часа си дефинирах съвсем друга цел - да си запазя съзнанието".

Дали?!

Продължавам да се двоумя, но мисля, че съм на прав път. Какво пък - цел: сране. Може да добавя: в обществена тоалетна с подръчни материали, но се сдържам да го направя. Мисля, че ще излезе добро сране. Мисля, че ще стане добро писание. Просветва ми. Това ще бъде велико сране - постмодерно сране.

Реших се! "После запалих колата и потеглих, като затърсих с поглед през стъклото някакъв бар, в който евентуално бихме могли да влезем, без да започнем да повръщаме при вида и вонята на писоарите му." (Чарлс Буковски - "Великият поет" в превод на Емилия Масларова)

Вече смятам че мога да напиша - протичане: - но то си е редно да бъде -

изсиране1: първото нещо, което ми идва на ум е, че трябва да съм наясно какво ще правя.

Замисълът ми е да се изкендзам в обществен кенеф. Т.е. - без да си плащам, да не е в заведение, да не е в някоя гара, кино, театър и т.н. Абе, кенеф - като този в градинката на Кристал, или зад Славейков, ама без да го държат нек`ви мутри, на които трябва да снасяш мангизи.

Започвам с подготовката: закуска, обяд, вечеря, закуска, обяд.

Качвам се в колата и замръзвам.

Запек!

Проблемът е, че не се сещам за обществена тоалетна на прима виста. Проблемът е, че като почна да мисля, усилено да мисля, почва да ми се присира. Яко да ми се сере.

временен провал: връщам се вкъщи и дочитам Карбовски. Няма страшно, мисля си, лайна на този свят - бол. Има време, ще подготвя нова партида за експеримента.

прокарване: качвам се на колата и започвам да карам. Паркирам я в центъра и започвам да обикалям пеш. Имам излъчване на наркоман. Озъртам се с надежда във всяка градинка, във всяко по-залутано кътче. Ръцете ми треперят, а ноздрите ми нервно се ослушват за мириса на нещо по така. Търся приют за моите лайна, а навсякъде срещам влюбени, сгушени по пейките, скитници, излегнали се на припек и младежи, таковащи се в храстите. Тук трябва да отбележа, че думата - таковащи се не е изчервилото се девствено сестриче на ебещи се, а просто изгубеното палаво синче на семейство друсащи се, боцкащи се, ебещи се, серящи, спокойно вегетиращи и колабиращи. На няколко места учтиви младежи ме питат колко е часът. На други ме молят да им услужа с 200 стари лева. На трети, просто ме подминават мълчаливо. Вече съм на ръба на отчаянието. Обзема ме абстиненцията. Заричам се другия път да си намеря нещо по-лесно. Да ограбя банка, да пребия скитник, да тарашя кофи за боклук, да прося. Въобще - нещо по-естествено. Писнало ми е да обикалям гадния център и да гледам неговите деградета. Писнало ми е да се гледам във витрините и в стъклата на автомобилната напаст. Започвам да си мисля за бягство и естествено едва тогава шибаната тоалетна, пълна догоре с лайна, повръщня и пикоч се възправя на пътя на моето отстъпление. Това е! Единственият обществен кенеф, който познавам, се намира до пътя за автогарата на Овча купел. В градинката. Никой не го държи. Никой не го чисти. Идеално.

Връщам се към

подготовка2: вечеря, закуска, обед - мисля, че този път ми е достатъчно.

Превъзбуден съм и само мисълта за осъществяване на експеримента мощно изтласква лайната към гъза ми. Качвам се в колата и потеглям. Няма нужда дори да си пускам Хиподил. Срането идва само, като контрола в градския транспорт и е готово да ми скъса билетчето, дори преди следващата спирка. Слава богу, стигнах! Прекосявам за секунди градинката и се втурвам в храма на смрадта.

освобождаване: свалям гащите и се нагъзвам, не смея да клекна ниско. В първия момент си мисля, ме съм попаднал на точното място. В средата, която търсех. Заобиколен от лайна, повръщня и пикоч. После започвам да усещам, че едва ли това е мястото, където бих желал да прекарам десет-двайсет интимни минути в четене на М. Карбовски.

ново усещане: а то е, че експериментът ми е на път да се провали. Драйфа ми се! Вонята е отвратителна и драйфането ми почти си е подпечатало визата. С трепереща ръка вадя от джоба приготвената за изхода салфетка и я натъпквам във входа - почти я поглъщам. Дишали ли сте през салфетка? НЕ? И аз не бях. Мисля, че ще припадна, нежното градско чедо, свикнало на всякакъв фалш и полуфабрикати мре в естествена среда. Успокоява ме мисълта, че амонячните изпарения на шибаната дришня и пикня няма да го допуснат. Садистичните копеленца ще се кефят да ме мъчат до дупка. Стискам зъби и се напъвам. Докато пуля очи ми прави впечатление, че в тъпата тоалетна няма дори употребявани спринцовки. Кой ли уважаващ себе си наркоман би влязъл тук да се друса. А може би се друсат без нищо. Или само от вонята. Затова нямат нужда от спринцовка.

Шибани мисли на един шибан човек. Ако ме чуе Джером тривиално ще се обърне в гроба. А ако ме види, скелетът му ще си издрайфа гръбначния стълб през ченето. Опитвам се да избягам с мисли за изкуство и литература, обаче нищо не излиза - и в двата смисъла - преносен и отзаден.

Минали са десетина-двайсе секунди от началото на същинската част на експеримента. На мен ми се струва, че времето се е оттеглило да сере и ме е заебало тук.

С периферния си слух дочувам леко шумолене. Странното е, че се разнася точно под краката ми. Дали не съм пуснал първата пратка без да се усетя? Не! Надежда всяка тука се с лайната чука. Опитвам се да остроумнича, ама е тъпо. Данте ме навежда на литературата и без това съм си наведнат. А литературата ме навежда на книгата. Отбелязвам си: да запомня - да направя книга, в която страниците описващи сране, да миришат на сране; пикня - на пикня; повръщня - да са омацани с нея; а ако се говори за пожар - направо да ти пламне в ръцете, шибаната литература. (За кратко дори се подсмихвам сещайки се за буквално отровната книга на Еко от "Името на Розата").

ПЛЪХ! Изскача от дупката под гъза ми.

Лайното ми се дръпва със скоростта на светлината. А аз, по-бавно, примерно с тази на звука, си вдигам гащите и се изстрелвам от бункера. Да дойдат котките. Аз работа в таз тойлетна немам. Ебах ти кенефа, да му еба майката. Чак сега ми светна колко реализъм има фразата - да ти сера в устата. Нещо като - да ти пикам на експеримента.

Очите ми проронват две сълзи. Очите на де…, на деградирал олигофрен, заел се с най-шибания глупашки експеримент на света. От въздуха навън е. Поне става за дишане. Прибирам се вкъщи и сядам на бюрото. Нахвърлям си впечатленията.

Поглеждам написаното и разбирам, че съм се провалил. Въобще не е толкова истинско и вулгарно, да му еба майката. Не е като на М. Карбовски - да върви на пичка си ленина. Не е и на половината като на Ч. Буковски - путката му путкина.

Провал! Това е. Изсрах се и се накендзах. Съкрушен съм. Жертва съм на постмодерния запек. Жертва съм на собствения си кенеф. Отивам да се измочам и изсера. Отивам да си дочета М. Карбовски. На шибано спокойствие. Влизам в кенефа и виждам, че тоалетната хартия е свършила. И Труда ще свърши работа. Да живей, живей Труда!

П.П. Винаги съм си мислел, че се казва - пичка ти ленина - и така го казвам. Не знам защо. А за путка ти путкина - никога не съм си мислел, че е путка ти пушкина.

Забележка: всички действащи лица в тази история са гъзове.

26.08.1999 г.

Забележка от 2008 г.: Путин стана президент значително след написването на произведението.