автор: pord

Не запомних деня, когато
счупих розовите се очила
и звънецът на яснотата
срещу мене се разлюля.

Виждах всичко и всичко чувах
с будността на извечно бдящ,
точно знаейки колко струва
всеки атом на тоя свят.

Тегне траурно светлината
върху моите рамене.
Легионът на имената
чака моите да и не.

Затова съм миньор във мина,
претършувана като джоб,
и се връщам след сто години
при забравен от всички гроб.

Не, не мразя деня, когато
счупих розовите си очила,
но до днес ме боли петата
от заболите се стъкла.