автор: glishev

Обожавам сайта. Напоследък е станал още по-хубав от преди!
Това обаче няма нищо общо с текста по-долу...

Мила моя,

обикновено датирам писмата си по изминалия ден, дори да ги пиша след полунощ. Но сега нощта е толкова красива, че ще бъде грехота да спазя навика си. И така, от половин час насам вече е 28 юни, а небето образува съвършена картина.

Съжалявам, че за да ти напиша тези редове все пак трябваше да запаля лампата – иначе не виждам клавиатурата добре. Бих предпочел да можех да пиша без светлина, за да имам по-хубава гледка навън. Във всеки случай си представи всичко без излишни светлоизточници. Сигурен съм, че вече спиш (не ме разочаровай с признание, ако истината е друга) и е започнала първата нощ на пълнолунието. Силуетите на сградите, както ги виждам през прозореца, са изцяло черни и огромни, може би малко заплашителни. Тишината е пълна, съвсем не лятна. Лунният диск вече не е в най-високата си точка и всъщност бавно се измъква от полезрението ми, докато се разсейвам с писмото за теб. Ергенството си имаше и добрите страни... можех да се любувам на много хубости без да изпитвам властното желание да ги споделя.

Високо над месеца е увиснала ярка звезда (дано да е Вечерницата; винаги съм я обичал, а напоследък, знаеш, още повече). Двете небесни тела се гледат втренчено и щяха да образуват прекрасен ислямски герб, ако не беше нощта на пълнолунието. Небето е сиво-лилаво. Невъобразим цвят, който може и да съществува само в моя далтонистки поглед. Ако е така, да благодарим Богу за недостатъците в гледните си точки! Колко скучен щеше да е светът, ако всички виждахме ясно като през Нютонова призма. Сводът е чист, без нито едно облаче. В това има великолепен контраст с по-ранния му драматичен изглед, с оловно обагрени, разпокъсани завеси около изгряващата сребърна монета високо горе. Ако свечеряването е все още страстно, то истинската, дълбоката нощ е винаги несмутима.

Малкият верен кокер лежи в краката ми, без да натрапва присъствието си. Знам, че ако се пресегна надолу, ще близне ръката ми. Веднъж. После пак ще се загледа навън. Дали има нещо от характера на вълка в домашното куче? Дали луната го привлича или просто отнякъде долавя интересна миризма? Не знам. Давам си сметка обаче, че каквото и да прави, добрият пес споделя мига. И то изключително дискретно. Че не умее да говори е едно от най-прекрасните негови качества. Кой знае дали в черната му глава не върви някакъв кучешки монолог, точно като това мое писмо, което пиша може би по-скоро до себе си?

Близостта на Брека не нарушава хубавата ми самота. Харесва ми това, че звездата виси на юг, точно в посоката на дома, където в момента кротко спиш. Това ми позволява пак да си мисля с нежност за теб, но и подчертава, че си далеч. Че съм сам в стаята с нощното небе и компютъра пред себе си. Нетът пак е прекъснал, така че го няма чувството за приглушена говорилня зад вратата, което иконата на Експлоръра долу на стартовия ред винаги поражда у мен. Ли По чудесно е изразил маниерното усещане за благословена самотност, когато единствено мисълта за приятелите и любимите те свързва със света:


Надигам бутилката, приветствам луната
и с моята сянка ний ставаме трима.


При мен в момента бутилка няма, но книгата на Бунюел с рецептите за мартини ми е подръка, а и из хладилника се мотаеше шише с джин, така че е въпрос единствено на желание да превърна сцената в изцяло класическа. Но да пия сам каквото и да е освен Гленливет, ми се струва несмислено. Пък и Бунюел не е разбирал от уиски, а аз не споделям необяснимата му любов към това соховско питие, джина. Простете, дон Луис, тази вечер ще се наслаждавам на месеца и на писането на претенциозни любовни писма без ужасното ви питие да смущава мислите и храносмилането ми.

След като четеш това, кажи: искат ли ти се още писма от мен, мила? Често съм в такива ведри и същевременно уж божем байроновски настроения и тогава най-много ми се ще да ти пратя мислите си или поне откъс от постоянния им поток. Но все ми се струва, че това невинаги е приятно за получателя. А писането на писма е интимен акт. Пращането им – акт на волята. Така че едно хубаво писмо винаги трябва да казва по някоя малка истина за своя автор, да носи поздрав за определения читател и спомен за конкретен миг. Ако моите мисли не те тревожат, за мен ще бъде изключително щастие да продължавам да ти пиша.

Казвал съм ти неведнъж, че писмото е като молитвата – адресираш го до някого, чието физическо присъствие не усещаш в момента. Същевременно влагаш душа в думите. Е, това, което ти обясних днес – че ставам с името ти на уста и че почти непрекъснато си в съзнанието ми – на свой ред прилича на идеала за това как трябва да се моли човек. Атонските старци казват, че молитвата трябва да върви непрестанно в ума, че трябва да се живее в непрекъсваща нито за миг молитва. Някои от тях твърдят, че са постигнали това състояние до степен, в която молитвите им продължават и насън. Забележи, че не става дума за скучно и безсъдържателно нареждане наум, а за страстно повторение на името на любимия, бил той Бог или човешко същество. Явно добрите монаси са страстно привързани към своето божество, защото това, което описват, е обичайното състояние на влюбен човек. Лицето ти постоянно е пред мен, а всичките ми мисли приемат формата на разкази и монолози за теб. И когато казвам, че за – непълното! – излекуване от такова влюбване трябва да минат години, знам какво говоря. Случвало ми се е и друг път да се влюбя, а като малък пък успявах да прекарам дни наред в постоянна молитва. Странно ли ти звучи? Какво да направя, не отричам, че бях странно дете. Сега се смята, че емоционалният опит бил слабост и издавал болезненост на характера, но и пет пари не давам за подобни глупости.

Любима, днешният ден имаше по моему завършен драматургичен вид. Станах, както обикновено, с рой нежни мисли и неясни хубави видения за теб (идиличен пролог). Пратихме си съобщения и поговорихме накратко, от което реших, че вече не искаш да ме виждаш (колизия и завръзка). Уговорихме си все пак среща (повратен момент) и трябваше да почакам до часа й, а през това време прочетох писъмцата ти (увеличаване на напрежението). Видяхме се, поприказвахме и се разходихме (кулминация и развръзка), а сега ти пиша писмо (катарзис в края на действото). И не ми остава нищо друго освен да ти се поклоня и да те моля за снизхождение към понатруфеното ми комедиантство.

Ще завърша с повторение на очевидното, за да не казваш никога вече, че не можеш да четеш мисли: обичам те. Понякога дори безкористно.
Лека нощ, Утриннице! Целувам очите ти. Но и кръста не забравям...


М.


П. П. Чудесно си прекарвам в ролята на пишещ обожател. Благодарен съм, че си търпелива към неуравновесения ми вкус. Но би било невероятно хубаво, ако и ти ми пращаш по няколко реда нежности от време на време. Това не е само игра. Има закачка в писмата, разбира се, но е вярно също, че съм готов да се закълна под всяка написана в тях дума. Играта може да бъде нещо много истинско. Затова... опитай и ти! Ще ме зарадваш много.


Пак М.