автор: mila_nejna

хумористично-философска-про-селска пуезия
О, съвършена простота! О!О!О! Ave motikus!(демек - да живей мутикътъ)

Омръзна ми да сричам думите измислени.
Оригинална пустош в непрогледна празнота.
Да зея в словоблудства приказно безсмислени.
И чудом да се чудя:”Само с мен ли е така?...”

Омръзна ми да чувствам емоции неискрени.
Жалея псевдо-мъка и радвам с псевдо-смях.
И всичките похвали, с гордост сме окичили.
Та чак да не повярваш… И аз ли съм от тях?...

Омръзна ми да чакам нещо по-нормално.
Човешко, приемливо, с отстранена суета.
Да не е много стряскащо, ужасно и фатално,
Такова още има ли?... Май в старите неща…

Омръзна ми да ровя във изблици подтиснати,
творени от омраза, съперничество, страх...
А нейде иззад ъгъла, игнорирано-притиснати
надничат любовта, морето… Ех, че смях!

Омръзна ми да търся човешкото у хората.
Едни делят, друг мери… Печелят от това?!?
На мен пък не разчитайте със някого да споря…
Шъ си остана проста… Дубре ми е така!