Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Chri
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13955

Онлайн са:
Анонимни: 406
ХуЛитери: 0
Всичко: 406

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПринуден от обстоятелствата
раздел: Разкази
автор: Dred

Мъжът отвори очи първото което видя бяха белите чаршафи,върху които лежеше.Опита се да се изправи ,но остра болка се заби в стомаха му и той рухна обратно в леглото.Накрая събра сили и се надигна много бавно и много предпазливо очаквайки всяка секунда болезнения спазъм,но такъв нямаше.Седна в леглото и се
огледа объркано.
Не се намираше в дома си със сигурност.Стаята беше малка чиста и спретната,но нямаше и следа от домашен уют.Единствените мебели бяха леглото на което лежеше и малкото шкафче с нощна лампа не него-типична хотелска стая.Но как по дяволите се беше озовал тук?Нали до преди минута се намираше в собствения си дом?Някой беше натиснал звънеца и той отвори вратата…и повече не помнеше.Всичко в главата му плуваше в някаква мъгла,която му пречеше да мисли.Но защо го бяха довели тук и с каква цел?Пленник ли беше?
Огледа отново стаята и едва сега забеляза малкия диктофон на нощното шкафче.Беше твърде скъпа вещ за да бъде случайно оставена тук.Свикнал да се доверява на инстинктите си мъжът взе диктофона и натисна Play.Тъмното му екранче примигна за миг и се окъпа в отровно зелен цвят.
-Господин Пасков,вие не ме познавате,но не е и нужно,защото аз знам всичко за вас.Зная че работите за мафията като наемен убиец и съм подробно информиран за всичките ви подвизи през последните 15 години и мога да свържа името ви с 19 убийства.Доказателствата които имам са напълно достатъчни за да ви пратят в затвора до края на живота ви.Но моята цел не е да наказвам…поне не вас.Искам да свършите нещо за мен и зная че ще го направите.Защо ли?Защото нямате избор.Вероятно усещате лека болка в лявата си ръка,това е от инжекция.Инжектирах в тялото ви известно количество токсин,чието количество е така съобразено с вашата маса и ръст,че не е достатъчно за да ви убия,поне не веднага.Токсинът вече се разпространил в тялото ви и в момента атакува клетките в тялото ви една по една докато накрая не ви убие.Според изчисленията ми ще започнете да се влошавате след 36 часа, до 48 ще сте мъртъв.Но разбира се това няма да се случи ако изпълнете една малка задача.Искам да убиете трима души.Разбира се това не е нещо ново за вас,но разликата се състои в това че няма да ви бъде платено за тази услуга.Ако го направите считайте живота си за подарък от мен.Не се опитвайте да търсите медицинска помощ.По нашите земи този токсин не се среща и дори да открият кое е веществото което ви трови ще сте мъртъв много преди да получиш антидота.За щастие разполагам с една ампула от него и ако свършите това което искам от вас ще я получите и всеки от нас ще продължи живота си.Информацията ,която ви е нужна ще откриете в паметта на това устройство.И запомнете разполагате само с 36 часа и на ваше място бих побързал.И ако ми не вярвате за токсина ще ви кажа че еди от симптомите за отравяне с него са болезнени коремни спазми.които най-вероятно вече сте усетили.И запомнете имате само 36 часа които вече текат.Ще ви наблюдавам.
Записът свърши и Виктор изключи малкия диктофон.Нави ръкава на лявата си ръка и наистина намери малка следа от убождане.Мястото беше зачервено и болезнено на пипане.Виктор свали ръкава си и зарови лице в дланите си.Всичко можеше да е един голям блъф.Но кой щеше да си прави целия този труд само за да го измами?Пък и леката но постоянна болка в корема говореше че нещо не е наред.И друг път го бяха упоявали и знаеше,че тя не се дължи на упойката.Ами ако всичко беше истина?Ако наистина го бяха отровили?Тогава щеше да е мъртъв до 48 часа.
Виктор стана от леглото,напъха диктофона в джоба на дънките си и излезе от стаята.Озова се в малък коридор.Слезе до първия етаж и застана пред рецепцията.
-Да,господине?-попита младата служителка,която най-вероятно беше дъщерята на собствениците.Хотелът бе твърде малък за да може да си позволи служители.
-Бихте ли ми казали кой е наел стая 26?-попита Виктор и се усмихна дружелюбно
-Разбира се-девойката разтвори някаква книга и след малко вдигна очи от страниците-Виктор Пасков е името на наемателя,но е направена резервация по телефона.
Виктор остави ключовете на плато.
-Налага ми се да напусна това прекрасно място-каза той скривайки разочарованието си
-Платено е за една седмица-каза учудено момичето взимайки ключа
-Знам,но имам работа.Ако нещата се наредят пак ще се върна.
Той се обърна да си върви,но гласът на момичето го спря
-Хареса ли ви престоя?
-Много-каза той без да се обръща-но искрено се надявам следващия да е по приятен.
Виктор остави учудената рецепционистка и тръгна по малкия коридор,който извеждаше навън.Мина покрай малка гостна в която пред голяма камина бяха поставени диван и две кресла,заети от трима души.На едното кресло седеше мъж на около 60 години който стискаше в ръце бастун.Виктор усети как ледена буца засяда в стомаха му.Искрено се надяваше да не се стига чак до там.
Виктор излезе от хотела и се озова на малък паркинг.Без особена изненада сред паркираните коли видя своята.Бръкна в якето и се и намери ключовете.Очвекът от диктофона беше помислил за всичко.
„Разполагате само с 36 часа и на ваше място бих побързал.“
Погледна часовника си.Минаваше два след обяд а срелката неумолимо се плъзгаше по циферблата отбелязвайки оставащите му 36 часа живот.Качиу се в колата си и вкара ключа в стартера.Завъртя го и за миг си помисличе ще чуе бомбен взрив но такова нещо не се случи.Просто двигателя тихо изръмжа.Виктор погледна бледото лице в огледалото и изтри потта от челото си.Натисна газта и незабележимият опел корса се плъзна по пътя оставяйки малкият семеен хотел далеч зад себе си.Ориентира се бързо.Намираше се в покрайнионите на града не беше проблем да намери пътя за центъра.Спря на първия паркинг който видя плати за един час и започна да търси интернет клуб.Намери такъв за 25 минути и влезе в него.Помещениет беше голямо колкото хангар и имаше поне 200 компютъра,от които едва десетина бяха заети.Нещо нормалкно имайки предвид че повечето лкиенти на клуба бяха на училище.Виктор застана пред отегчения оператор и му покза диктофона.
-Тук има няколко файла които искам да принтирам.
Младежът с вид на хипи от 70-те взе малката машина и я свърза за компютъра си.
-Има един аудио файл и три текстови-каза му младежът след кратко ровичкане из папките
-Принтирай текстовите файлове.-каза Виктор опитвайки се да звучи спокойно
-Но те са над 300 страници.
-Принтирай ги!-каза Виктор малко по-високо от необходимото.Не беше свикнал разни сополанковци да му възразяват
Младежът вдигна поглед от монитора но срещна сивите очи на едрия мъж срещу него и благоразумно премълча хапливия от отговор.Помисли си че тоя тип прилича на врящ вулкан и по-добре да не му дава повод.
Принтерът избипка тихо и започна да изплюва листовете един след друг.Бяха 314 на брой.Сметката излезе 70 лева.Виктор се сети че никога не носи толкова много пари в себе си,но след като извадипортфейла си и роври съдържанието му установи че вътре има 200 лева в банкноти от по 5 и 10 лева.Усети остро присвиване в стомаха и за миг си помисли че токсина е започнал да действано но спазъма мина твърде бързо и най-вероятно се дължеше на ужаса,който за миг го заля като приливна вълна.Овладя се бързо,не му беше в стила да се пиникьосва.Виктор отброи банкнотите на младежа и взе дебелата купчина листове и диктофона.Върна се в колата си и започна да разглежда съдържанието на отпетаното.Имаше всичко което му беше нужно-десетки снимки във всякакви пози и места,подробен дневен график,адреси на приятели близки,любими места,схеми на къщи,дори и имената на домашни любимци.Всичко това говореше за продължителн наблюдение и внимателна подготовка.Какво можеше да се очаква от човек който е в състояние да отвлече професионален убиец и да замъкне не десет километра от дома му без никой да забележи това,същевременно успавяки да инжектира смъртонсен токсин.Нещо в което вече не се съмняваше.Човек,който е в състояние да изпълни толкова прецизно подобен план не би рискувал всичко с един блъф.Поне Виктор не би го направил,а вече знаеше че човекът който го е отровел е твърде умен за да направи толкова елементарна грешки.
Три имена-Асен Миланов,Красимир Тодоров и Валентин Йорданов.Младежи от богати семейства,отлично образовани с многобройни приатели.Какво ли го свързваше за да пожелае отровителя му смъртта им?Остана загледан в усмихнатите лица на момчетата,които нямаха повече от 22 години и за миг си помисли колко глупаво звучи въпроса му.За 16 години беше убил толкова много хора,без да знае какво са направили за да ядосат господарите му и защо смъртта на тези тримата да е по-различна?
Защото от нея зависи живота ти.-помисли си той-значи имаш много сериозен мотив да ги ликвидираш от когато и да е друг път,нали?
Виктор остави листовете на седалката и запали двигателя.Трябваше да се отбие на няколко места преди да се заеме с непосредствената си задача-елиминирането на трите момчета.
Сред кратко лутане из тесните улици най-после спря на един светофар и извади мобилния си телефон.Набра номера по памет и след четвъртия сигнал отсреща вдигнаха.
-Кажи!-гласът беше тих ,но увереноста
-Мишок,трябват ми някой играчки.
-Сега ли,не може ли да изчакаш до утре?Дъщеря ми има рожден ден за Бога.
-Не може!-каза твърдо Виктор-Нужни са ми сега,най-късно до час!
-Вик,приятелю,не мога за толкова кратко време.-гласът на мъжа беше неуверен-Ще ми трябват ми поне десет часа,знаеш че тези неща не стават бързо.
-Мишок,не мога да чакам 10 часа.
-И защо си така нетърпелив?-попита Мишока без да крие раздразнението си.
-Защото има голяма вероятност дотогава да не съм жив.Сега разбра ли???
Мишока замълча за миг опитвайки се да смели чутото.
-Толкова ли лошо?-попита той най-накрая
-Не,много по-лошо е,но се опитвам да ти спестя глупостите.Ще можеш ли да направиш доставката в рамките на час.
-Ще направя каквото мога,само кажи каво искаш и ще се опитам,но нищо не ти обещавам.
-Трябва ми пистолет,един брой 9 мм с достатъчно патрони и заглушител.
-Предполагам искаш непроследим?
-За това се обаждам на теб Мишок.
-Не ми се подмазвай,Вик.Няма да те мина по леката тарифа,колкото и да ти се иска.-каза Мишока развеселено-Друго?
-Пушка,американска-Ремингтън 700.Ще можеш ли да намериш?
-За 1 час?Никакъв шанс,брато.За толкова време мога да ти намеря само Драгунов.Става ли?
-Бива.-каза след кратък размисъл.Все пак каво толкова имаше да му мисли?
-Друго?
-Трябва ми едно Узи,със заглушител и удължен пълнител.Ще се справиш ли?
-За един брой нямаш проблеми.Това ли е?
-Да.Да се видим на старото място точно в 3:30.Ще се справиш ли?
-Никакъв проблем.
Виктор затвори.На Мишока можеше да се разчита защото най-малкото му беше братовчед извън факта че беше наистина печен тип.Виктор сложи телефона обратно в джоба си и потегли сред взрив от клаксони.Зеленото беше светнало преди минута,но на него не му пукаше особено.За 15 минута намери клона на банка ДСК,паркира на паркинга за клиенти и влезе в луксозното двуетажно здание.Нареди се на опашката и след кратко чакане застана пред гишето и погледна служителя.
-Добър ден поздрави го той със служебната усмивка за предразполагане на потенциални клиенти-Какво желаете?
-Имам сейф във банката,искам да го използвам
-Разбира се,господине.Разполагате ли с необходимите документи?
Виктор ги извади от джоба си и ги сложи на гишето.Винаги ги държеше в колата си за спешни случай като този.
Служителят ги огледа внимателно направи справки в компютъра изгледа продължително Виктор сверяваки лицето му със снимката от личната карта и накрая кимна благосклонн.
-Разбира се господин,Пасков.Колежката ми ще ви придружи.
Мъжът посочи симпатчина жена на около 35 години.Виктор безропотно я последва по стълбището в края на голямата зала.Двамата слязоха към подземията на банката,където бяха личните сейфове.Минаха покрай четирима въоръжени пазачи и накрая спряха пред масивна стоманена врата,която запречваше коридора.
-Запознат ли сте с процедурата,господин Пасков?-попита симпатичната служителка,оглеждайки едрия мъж от глава до пети с не дотам професионален интерес
-Напълно.-Виктор се усмихна без да отклонява поглед от големите й кафяви очи.По стар навик погледна към издутините под сивото сако и после се насочи към фините пръсти.Нямаше следа от халка.
Жената кимна леко и се обърна за да скрие червените петна избили по бузите й.
Браво пич-помисли си Виктор мрачно-ти умираш а се чудиш как да изчукаш тази жена.Тя знели че ако я поканиш на среща няма да мжеш да отидеш поради простата причина че няма да си жив до тогава?“
Служителката извади някаква карта от джоба си я показа на камерата която беше насочеба срещу тях.Ключалката на вратата изщрака тихо и масивната преграда се плъзна встрани показвайки тунек който се свершваше в голямо помещение чийто стени бяха заети от хиляди и хиляди малки касетки.Служителката му посочи малката стайчка където клиентите на банката можеха на спокойствие да разгледат ценностите си.Виктор подаде на служителката ключа си и тя извади другия екземпляр,който стоепе вя банката.Отключи малката бронирана вратичка и измъкна дълга около метър масивна метална кутия.Виктор я пое и влезе в стаичката.
-Ще ви чакам на вън-каза жената и затоври вратата след себе си оставяйки го сам в стаята чиято мебелировка се състоеше единстявено в стол и закраепена за пода маса.
Виктор сложи кутията на масата и я отвори.Вътре имаше няколко пачки внимателно наредени на спретнати купчинки и няколко плика.Не беше нужно да брои парите,знаеше идеално колко са.Бързо ги прехвърли в джобовете на якето и се след кратко колебание отвори и пликовете.В единия беше собственото му завещанието,за което съществуваше реалната опасност съвсем скоро да влезе в действия.Прегледа набързо дали има нещо за промяна и след като не откри нищо го върна обратно в плика.В другите три имаше снимки-стотици на брой черно-бели и цветни, на които бяха запечатан целия му живот.Бяха подредени по хронологичен ред.Най-ранната беше отдавна жълтясала и толкова повредена че се беше наложило да я ламинира.Но въпреки времето все още можеше да се различи гордо изправения мъж в стара бойна униформа стиснал в ръка дълга пушка.Дядо му Стоян си беше направил портрет,който бе пратил на семейството си само дни преди да загине на Шипка като един от опълченците,дали живота си за тази страна.Виктор винаги се питаше какво ли би казал дядо му ако знаеше с какво се занимава.Той въздъхна мрачно и прибра снимката в плика.Другите бяха на бабите и дядовците му после идваха тези на родителите му и най-накрая той и едно младо момиче което през годините се беше превърнало в истинска красавица.Сестра му Габриела,един от малкото хора които обичаше повече от живота си и най-добрия приятел който го бе подкрепял във всеки един момент от дългия му и объркан живот.След Габи имаше още една жена,която неизменно държешре в прегръдките си малко момиченце.На някой снимки присъстваше и той самия.С тях свършваха и снимките.Някога това беше семейството му.Сега жена му имаше друг съпруг, а дъщеря му-друг баща.Но какво можеше да направи,не можеше да ги застави да дъдат заедно.Вече беше част от миналото което искаха да забравят,нещо което не можеше да приеме.Виктор въздъхна мрачно и прибра снимките в пликовете.След кратко колебание извади една на която бяха заснети той,жена му и дъщеря им.Тримата се усмихваха щастливо на фотоапарата.Прибра я в портфейла си затвори кутията и излезе от стаята.Хубавата служителка го чакаше търпеливо пред вратата.Тя пое кутията от ръцете му и напъха обратно в гнездото и.Заключи вратичката и върна ключа на Виктор.За миг пръстите им се докоснаха и тя му се усмихна.
-Женен ли сте?-попита тя толкова неочаквано че го стресна
-Бях....някога-каза той и се усмихна леко смутено-Защо?
-Исках да се уверя че не всички хубави мъже са вече заети.
-Това е гнусен слух,който се разпространява от женените,защото ни завиждат.
-Правят мръсно?-тя се разсмя леко
-Да знаете само колко срещи съм пропуснал защото повечето жени вярват на тези глупости.
Тя го погледна и за миг в големите и очи видя как припламва палаво пламъче.Първият признак на сексуално разюздената жена.
-А тази ще пропуснете ли?-попита го тя без заобикалки
-За нищо на света.-каза той помисляйки си,че веротността до тогава да е мъртъв нараства със всяка изминала секунда,но от личен опит знаеше че това никак няма да я предразположи
Тя му даде визитката си и го придружи до изхода на банката.За това време успя да научи за нея че е на 33 години,казва се Магдалена работи в банката вече пета години и въобще всякакви други глупости които жените казват за да запълнят тишината.Обеща и да се обади качи се в колата си и я проследи как апетитно закръгленото дупе,опъващо полата потъва във банката заедно със красивата си притежателка.Положително щеше да се възползва...ако останеше жив,разбира се.Нямаше как да не вземе под внимание тази малка спънка от организационен характер.
Виктор потегли и въпреки тежкия трафик достигна градския парк за около 15 минути.Паркира на паркинга за инвалиди и излезе.Пообиколи парка за да се увери че няма никаква опсност.Не че не вярваше на братовчед си,просто беше видял със собствените си очи как много доверчивихора си отиват от този свят и за голямо негово съжаление обикновено от неговите ръце и той се стараеше да не повтаря грешките на жертвите си.Паркът беше идеален за срещи.Беше голям и напрактика бе невъзможно да се обгради,имаше удобни прикрития в случай на престрелна и най-хубавото-намираше се само на стотина метра от полицейското управление,което бе допълнителна гаранция че някой няма да направи тъпата грешка да доведе със себе си нежелана компания.
Братовчед му стоеше на една от пейките точно срещу катерушки и по-нищо не се различаваше от родителите заели другите пейки.До краката му имаше голям сак.Виктор седна до него и заби поглед в децата които си играеха на няколко метра под погледите на родителите си.
-Изпусна рождения ден на Саша.-каза Михаил,на кйто още от дете всички му викаха Мишока-Питаше за теб.
-Знам-каза мрачно Виктор-Бях тръгнал към вас когато се случиха някой непредвидени неща.
-Толкова непредвидени че се налага спешно да ги застреляш?
Виктор кимна леко.
-Не зависи от мен Мишок.
-А аз какво да кажа на детето?-попита раздразнено Михаил
-Дай и това.-той сложи на пейката малко плюшено зайче.Беше го купил набързо от един магазин за подаръци на път за парка.-И и каже че вдруги ден ще и се реванширам.Обещавам.
Мишока взе плюшената играчки и се загледа в усмихната муцунка на зайчето.
-Нали знаеш че тя става на 14 години а не на 5.-каза той замислено
-Знам.Но е момиче,а те си умират за плюшени играчки.-Виктор замълча за момент-А ти носиш ли моите?
-Тук са-той посочи с поглед сака в краката си-Всичко което поиска.
Виктор плъзна очи наоколо дали някой ги наблюдава и след като се увери че вниманиета на всички е насочено към катерушките му подаде жълт пакет.Мишока хвърли бърз поглед на съдържанието му и го остави небрежно до себе си.
-Повече са.-каза той тихо
-Останалото вложи в сметка на Саша.Може да и потрябват.Бизнеса понякога изпада в кризи,нали?
-И представа си нямаш колко често.-Мишока извади от якето си малка раничка и напъха пакета в нея-Тези данъци направо ме убиват.
Виктор се усмихна на старата шега.
-Оптимист както винаги.-каза той и се изправи
-До сетния ми дъх-отговири небрежно и спокойно изгледа как Виктор взема сака и тръгва по алеята без никой да му обърне внимание.
Той пое към изхода на парка без да бърза въпреки че му се искаше да тичаКачи се в колата си потегли без да се обръща назад.Насочи опела към един от кварталите в покрайнините,където живееше първата жертва-Асен Миланов.Избра го защото живееше най-близо до сегашното му местоположение.За няколко минути спря пред един жилищен блок където на спокойствие можеше да разгледа придобивките си.Оръжията бяха разглобени и внимателно опаковани в найлонови пликове,заедно с мунуциите за тях.Виктор извади пистолета-9 мм. немски Вектор,който направо заспиваше в ръката му.Дръжката му беше напревана от мека гума, която не позволяваше да се остават отпечатъци и не се налагаше да слага ръкавици,които намаляваша чувствителноста на пръстите и за това се плащаше висока цена,когато се налага да си прецизен.Извади от пакета един пълнител и го разгледа внимателно-14 патрона си стояха в гнездата и по малките вдлъбнатини на връхчетата им можеше да познае че това са експанзивни патрони.Когато се забиеха в тялото се смазваха и се раздробяваха на десетки парченца които причиняваха тежки вътрешни разкъсвания и напрактика един точен изстрел правеше напълно не нужни останалите.Виктор пъхна пълнителя в гнездото и вкара патрон в цевта.Чу се тихо щракане и пистолета беше готов за стрелба.Натисна малкото лостче на затвора и натисна спусъка.Не последва изстрел,което означаваше че оръжието е изправно.Увери се че серийният номер на рамата е внимателно заличен с киселина и пъхна пистолета в жабката.Прехвърли сака на задната седалка и отново потегли.Трафика го обгърна и му се наложи непрекъснато да преминава от едната лента в другата за да се промъква през бавно пълзящите колони автомобили докато времето безпощадно изяждаше живота му секунда след секунда.
Около 5 часа навлезе в квартала в който живееше първата му жертва.Когато мина покрай адреса посочен в данните от диктофона намали за да разгледа по-добре.Асен Миланов живееше във висока двуетажна сграда която далеч надхвърляше това което можеше да си позволи средния гражданин.Големия внимателно поддържан двор беше заграден от двуметрова ограда от ковано желязо която напрактика нищо не пазеше и по-скоро имаше декоративен характер за да може всеки минаващ да може да види голямата градина за която по всяка верояност се грижеше градинар.Но Виктор отлично знаеше че зад тази ограда се крия мощна и скъпа алармена система.Богатите обичаха да демонстрират лукса пред всеки но отделяха внимание на защитата на същия този лукс,като всеки човек който има за какво да се страхува.Виктор подмина къщата и натисна газта.Според това което пишеше в програмата на момчето то щеше да се върне у дома между 5:15 и 5:35.На собствениците на къщата въобще не им бе хрумнало че пазят не това което трябва.
Виктор паркира колата си на 600 метра от къщата на паркинга на малък парк и слезе от нея.Пистолета със предвидливо завит заглушител беше сложен в кобур под дясната му мишница и поради специалната кройка на якето не го деформираше.Виктор вурвеше спокойно давайки си вид че просто обикаля наоколо и никой не му обръщаше внимание.Повечето се връщаха от работа и бързаха към домовете и на никого не му беше до някакъв непознат.Виктор доближи къщата и точно в този момент край него мина черен мерцедес който намали и спря на алеята пред голямата метална порта.
Виктор погледна часовника си.Беше точно 5:28.За пореден път гласът показваше смайващата си способност да предрича чуждите действия.Виктор леко потръна при тази мисъл.Онзи беше планирал собстената му смърт а какво оставаше за дневния график на някакво си богаташче.
Виктор разкопча якето си пресече улицата и тръгна към паркирания мерцедес.Имаше наколко секунди преди някой от къщата да му отвори портата и той използва най-рационално.Ускори крачка и се приближи на четири метра когато със тихо скъерцане вратника се плъзна встрани...двигателя на мерцедеса тихо изръмжа...
Виктор измъкна пистолета и го насочи към купето.Беше толкова близко че виждаше съвсем ясно момчето,което седеше зад волана-млад мъж на 21 години,гладко избръснат и леко усмихнат.Точно в този момент Асен се обърна кум него и го погледна.В първия миг не успя да разбере какво държи в ръце високия мъж,който вървеше бързо към колата му.Веждите му се вдигнаха високо,устата му се отвори оформяйки едно нямо О
...после умря.Виктор не се покелеба дори за миг,беше отнел достатъчно човешки животи за да се отърве от всякакво колебание.Натисна спусъка и вектора трепна в ръката му, изпуквайки тихо в ръката му.В страничното стъкло пръсна малко идеално кръгла дупка и по пвърхността му плъзнаха бели нишки.Момчето отметна рязко глава но се задържа на мястото си разлика от лицето му което изчезна.Предното стъкло се покри със пръски кръв късчета кости и мозък.Виктор продължи да върви към колата и когато се приближи на два метра от нея стреля още веднъж.Напуканото стъкло се пръсна на стотици парченаца и се посима върху трупа,който само леко трепна от новия удар.Виктор надникна бързо в опръсканото с кръв купе и веднага разбра че си беше свършил работата.Младежът или по скоро това което бе останало от него клюмаше върху окървавеният волан и парченажа мозък бавно капеха по останките от лицето му.Виктор се обърна и спокно взе двете гилзи лежащи на цимента.Пъхна ги в джоба си прибра пистолета под якето и притича през пътя по далеч от малката камера на портала.После продължи да крачи напред без да бърза оставяки колата със все още работещ двигател далеч зад себе си.
Един падна,значи оставаха двама.

Виктор се върна в колата сеи потегли по далеч от мъртвеца.Отдалечи се на около два километра от къщата на Миланов и отби встрани от пътя.Паркира почти на тротоара и
извади купчината листове.Избута встрани тези с името на Миланов,малко по късно щеше да се отърве от тях.Поколеба се за миг и накрая избра Красимир Тодоров.Вгледа се във високото момче прегърнало малкда и много красива жена,която се казваше Галина,на 20 години и според написаното до преди месец и имала проблем с менструацията.Пишеше всичко за него-семейство приятели,предпочитани барове.Всичко беше изброено и проучена със смазваща педантичност и внимание към детайла.Според проучването на отровителя младежа трябваше да се намира в дома си и в 23 часа да тръгне за един от престижните клубове в града,където имаше среща с приятелката си.Беше почти 6 и оставаха 5 часа,време в което не можеше да си позволи да бездейства.Затова сложи листовете на седалката до себе си и потегли.Спря няколко километра по надоли пред един ресторант и излезе от колата си.Взе всички разпечатани листове с информацията за Асен Миланов и потъна в една от странчините улички,която минаваше между ресторанта и някакъв комплекс.Намер това което очакваше-малка площадка на която паркираха камионите с доставките за ресторанта и където се изхвърляха боклуците.Виктор натъпка листовете в един зловонен контейнер пълен с чували със смет и ги запали.Пламъчето на запалката лизна хатията и тя пламна.Огнени езичета се разпространиха върху други и скоро всичко гореше.Увери се че листовете са се превърнали в пепел и е върна в колата си. Отново погледна часовника си и с известна тревога се взря в неумолимия ход на стрелките,които сега показваха 18:02.
„Според изчисленията ми ще започнете да се влошавате след 36 часа, до 48 ще сте мъртъв.... разполагате само с 36 часа и на ваше място бих побързал...“
Думите на отровителя звънтяха като камбани в главата му.Беше напуснал хотела около 2 часа след обяд,което означаваше че му остават по-малко от 32 часа живот,стига разбира се да не го бяха отровили непосредствено след отвличането,което беше станало около 11 преди обяд,т.е. Продължителността му се колебаеше между 32 и 29 часа.Витор усети как се изпотява.Имаше малко повече от ден живот,време през което трябваше да убие още двама души ,за да продължи да живее.Усети как го залива вълната на паниката искаше му се да крещи и да се моли,но само стисна волана до болка и изчака пристъпа да премина.Не си спомняше колко време е минало ,но когато прокара ръка през лицето си усети ручейчетата пот намокрили яката на якето ми.Усети влагата в очите си и разбра че е плакал.За последен път го беше правил когато погреба майка си преди 10 години.Тогава също се страхуваше,но не за живота си а как да го продължи без жената която бе бдяла до него през по-голяма част от съзнателния си живот.При спомена за майка си усети как очите му се напълват с гневни сълзи.Преаз целия си живот не бе направил с нищо с което да я накара да се гордее с него,но въпреки това тя обгръщаше сина си със всеотдайната си майчина любов.Искрено вярваше че е Рая и често се молеше да почива в мир,след всичките земни мъки които бе изтърпяла през дългия си и труден живот.Но въпреки това не му даваше мира мисълта че тя го гледа там отгоре.
-Прости ми майко-каза тихо Виктор и изтри сълзите си-Но се налага да продължа,колкото и да не ми харесва.
Той запали колата и натисна газта.Двигателят тихо изръмжа и опела потегли напред към следващата му жертва,която нямаше да доживее до полунощ.
Виктор паркира колата си пред седем етажна жилищна сграда,където живееше Красимир Тодоров.Блокът беше нов със спортен комплекс към него.За миг зърна табела ,която обяваваше че един апартамент струва 80 000 евро.Според проучването на отровителя Тодоров притежаваше един подобен апартамент,което означаваше че младия мъж разполага със завидни финансови ресурси.Виктор слезе от колата и тръгна към входа на блока.Там го чакаше неприятна изненада.Вратата можеше да се отвори само от вътре или само ако имаш ключ.Богаташите пазеха споойствието си по всички възможни начини..Повъртя се малко около затворената врата,чакайки някой от живеещите да влезе или излезе но такъв не се появи.Погледна часовника си.Минаваше 18:50.Не можее да позволи да губи времето си,то беше единственото с което не разполагаше в излишък.Върна се в колата си и седна на задната седалка.Огледа пустия паркинг и когато се увери че няма никого разтвори сака.Струпа до себе си внимателно увитите части на пушката и ги разгледа за да се увери че всичко е на лице.Така и беше,Мишока не е от хората които биха допуснали тъпата грешка да продаде половин оръжие,но вече дори на себе си нямаше доверие.След това извади Узито и го напъха под седалката а в празния сак натъпка пушката.
След това излезе от опела и тръгна към близката жилищна сграда,която се намираше точно срещу тази в която живееше Красимир.За щастие врата и не се заключваше и Виктор влезе в тъмния вход.Усети миризма на мухъл и старост.Явно обитателите на този блок бяха далеч от нивото на тези в своя съсед.Виктор се изкачи по стъпалата до седмия последен етаж,защото асансьора не работеше.Изкачваше се безшумно непрекъснато заслушан за звук на отваряща се врата.Обитателите на подобни места обикновено се познаваха и лесно запомняха всеки непознат.Последното което му трябваше в момента бяха ненужни свидетели.Достигна до последния етаж и се огледа.Веднага видя това,което му беше нужно-стълба водеща към покрива.Качи се по скърчащите,отдавна ръждясали стъпала и спря пред поядената от ръжда врата.Тя не прдставляваше кой знае какво препятствие за разлика от масивния катинар,който висеше на нея.Виктор пусна сака на стъпалата и извади малкото си ножче.Още като студент се беше научил да се справя със всякакви видове ключалки и през годините беше развил уменията си.Заби в отвора тънкия тирбушон и започна да го върти опитвайки се да натисне зъбците на катинара,не спирайки да се ослушва.Никой не се показа от трите апартамента на етажа.Младите бяха навън,а старите-на масите или пред телевизорите си и слабо ги интересуваше какво става извън малкия свят,който представляваше за тях дома им.Най-после катинара изщрака и се отпусна в ръката му.Виктор го пъхан в джоба си и .бутна вратата с рамо.Пантите изкърцаха пронизително но се отвори.Той мина през отвора и я затвори зад себе си.Вече някой нямаше да му пречи.Лъхна го лек пролетен вятър който насълзи очите му.От тук града се виждаше като на длан.Десетки жилищни сгради се раязляха пред погледа му като безбрежно море.Виждаше тънките като нишки улици и миниатюрните хора,които скитаха по тях без да подозират за присъствието му.Виктор тръгна по плоския покрив чувайки как камъчетата скърцат под маратонките му и се приближи до ниския парапет който го заграждаше.Няколко гълъба го изгледаха любопитно и продължиха да кълват нещо сред чакъла с който бе посипан покрива.Виктор клекна до парапета и извади частите на пушката.Разопакова ги и започна да сглобява елементите с вещина която се постигаше само с дълга практика.Прикрепи към рамата приклада после и цевта.Намести оптическия мерник и накрая пъхна дългия пълнител в гнездото.Дръпна затвора и 7.62 мм. патрон се плъзна в цевта с меко щракане.Накрая завъртя заглушителя на цевта и пушката беше готова за употреба.Подпря дулото на парапета и погледна през мерника.Нощта вече се спускаше над града,но въпреки това беше достатъчно светло за да може да вижда ясно.Плъзна поглед по прозорците на отсрещния блок където живееше Красимир.Апартаментите бяха еднотипни с големи прозорци на всяка стая и единственото което му оставаше да се надява бе да се надява че жертвата му няма пердета.Започна да брои етажите и най накрая намери този който му трябва.Виктор изръмжа тихо когато видя драпираните завеси скриващи стаите от погледа му.Не му оставаше нищо друго освен да чака.Все някога щеше да поиска да подиша малко чист въздух.Пък дори и това да не станеше просто щеше да го причака коагто излиза,но лошото в случая бе че до тогава оставаха цели 4 часа,време което можеше да използва за да преследва последния от тримата.Бързо му доскуча да се взира в прозорците на апартамента на Красимир и насочи пушката към долния етаж.Видя съвсем ясо семейството което тиха и кротко вечеряше на голяма маса.Имаше странното чувсртво че гледа някакъв ням филм-хората се смееха,мърдаха устни но той не чуваше нищо.Заради силното увеличение на оптиката можеше да види всяка една бръчица по лицата им.Спря поглед върху някаква млада жена,която точно в този момент се заливаше от смях.Виктор се поколеба за миг,но после свали цевта няколко милиметра надолу и се спря върху гърдите и.Очертаваха се съвсен ясно под синята блуза и бяха едри,добре оформени и леко се тресяха от спазмите.За момет почувства лека вина че вояйорство но точно в този момент момичето се пресегна да вземе някаква чаша се навеждайки се напред и изложи гърдите си почти пред очите му.Виктор тихо подсвирна забил очи в снежно бялата плът.За миг се запита защо досега не беше правил това,но не можа да даде отговор.С усилие откъсна очи от разкошните гърди и премести оптиката към по-долния апартамент.През прозореца видя обикновена сценка-мъж и жена на около 60 години тихо и кротко си гледаха телевизия мърдайки беззвучно устни.Виктор беше готов да отмести поглед,но точно в този момент жената се пресегна към мъжа си и дръпна ципа на панталона му.Изумен Виктор наблюдаваше как тя вади сбръчкания пенис на съпруга си и ги налапва.Мъжът само затвори очи и отпусна глава назад.Виктор отвратен премести оптиката по-далеч от откровено гнусната сценка.Осъзна че дните му като воайор са преброени.Потърси момичето с хубавите гърди но тя вече беше станала от мястото си.Виктор въздъхна мрачно и се върна към апартамента на Красимир.Почти подскочи когато видя младия мъж застанал на терасата само по хавлия завързана около кръста му.За миг не можа да повярва на очите си.Красимир се беше облегнал на парапета пушеше цигара впил очи в града в краката си.Вероятно току-що беше излязал от банята и сега чакаше топлия пролетен вятър да изсуши тялото му.
Виктор премести кръстчето на оптическия мерник върху главата му.Младежът беше точно срещу него и виждаше лицето му съвсем ясно.Беше млад красив мусулест мъж,който се радваше на живота си-живот,който беше към края си.Крисимир отвори уста в прозявка и точно в този момент Виктор натисна спусъка.Приклада го блъсна леко в рамото му и главата на младежа се пръсна като диня.Трупът полетя назад и рухна на терасата пръскайки навсякъде с кръв и раздробен мозък.Горната част на черепа му липсваше а частта под носа се бе превърнала в сиво-червена маса капеща плът.
Виктор бързо разглоби пушката и я натъпка в сака.Претиче по покрива карайки няколкото гълъба да изпляскат с криле и да излетят.Отвори вратата сложи катинара на мястото му и бързо слезе на първия етаж.Движеше се бавно без да бърза.Отлично знаеше че ако тича ще привлича вниамние.На третия етаж чу тракане на врата,последдвано от тихи стъпки и замръзна наострил уши.Изчака търпеливо докато стъпките заглъхнат.После ппродължи надолу и след минута излезе навън.Отдалечи се от жилищния блок без да сваля очи от сградата пред него.Търсеше окървавения труп,но от тук не се виждаше.Кога ли щяха да го открият-утре,вдругиден?Колкото по-късно толкова по-добре.Ако намериха трупа лесно можеха да го свържат със предишното убийство и оттам нататък нямаше да е особено трудно да се предвиди кой ще е следващия.Виктор хвърли сака на задната седалка,се качи в опела и потегли без да бърза.Изчака търпеливо на кръстовището и се вля в нощния трафик който се увеличаваше със всяка секунда.Докато пълзеше като мравка сред колоната автомобили той зарови ръце в купчината листове и придърпа тези на които стоеше името на Валентин Йорданов.Същото като при другите двама-самозваща детайлност и подробности за всеки един аспект от живота на младежа.Един Бог знае колко е отнело проучаването на отровителя.Валентин Йорданов беше на 21 години студент по право в местния университет и по извадката от студентската му книжка бее отличник.Като другите двама финансовото му положение беше завидно добро и имаше собствен апартамент в центъра на града.Според обичайната му дневна програма младежът по това време беше у дома.Беше посочен адреса и за Виктор не представляваше особена трудност да го открие.Жилищната сграда се намираше до един търговски комплекс и тй паркира на паркинга му.Зареди нов пълнител на пистолета си и излезе от колата си.Тръгна по претъпкания паркинг и не беше направил повече от 20 крачки когато телефона в джоба му завибрира.Виктор го извади и погледна екранчето.На него пишеше НЕПОЗНАТ НОМЕР.Със свит стомах той натисна бутона за приемане на обаждането
-Здравейте,господин Пасков-прозвуча в ухото му любезен и неприятно познат глас.-Как сте в тази толкова прекрасна вечер.
-Умиращ-отговори Виктор с пресъхнала уста
-Казвате го така сякаш ми е приятно да правя такива неща,господин Пасков.
-А не е ли така?-Виктор по навик се огледа но видя единствено наредените в стрйни редици коли и нито един човек
-Не разбира се,аз съм се клел да спасявам човеки животи а не да ги отнемам.Противно на това което си мислите аз не съм чудовище,господин Пасков.
-За това принуждавате друг да убива вместо вас-каза иронично Виктор-И това не ви прави чудовище така ли?
-Зависи от гледната точка.Мислите ли че ако можех сам да се справя със тази задача нямаше да го направя?Аз не съм страхливец,господин Пасков,но Господ ме наказа с крехко здрави и ми се наложи да прибегна до методи които не са типични за мен.За моя щастие имам обширни познания за почти всички отрови съществуващи на този свят и ето че те влязоха в действие.Не исках да постъпвам така с вас но просто нямах друг избор,надявам се че ме разбирате?
-Всъщност-не.Не мога да разбера защо толкова много искате смъртта на тези три невинни момчета...
-Те са всичко друго но не и невинни-рязко го прекъсна отровителя и в глаа му прозвучаха ядни нотки-Злото има най-различни проявни форми ,господин Пасков и повярвайте ми ако знаехте истината за тези три невинни момчета както сам ги нарекохте нямаше да се колебаете дори за миг да дръпнете спусъка.Те са зло нопросто са посавени в красиви опаковки,нищо повече.За това искам тяхната смърт-единственото ми желание е правдата да възтържествува и избрах вас за мое оръжие.
-Простете ми че не се чувствам поласкан.
-И аз не бих на ваше място,но никой от нас не може да промени статуквото колкото и да ни се иска.Но ако вие изпълните своята част от сделката тогава аз ще изпълня моята.Убийте третия и ще имате антидота веднага.
-Какво ми гарантира че няма да ме оставите да умра след като ви свърша работата?
-Напрактика-нищо,но аз не съм лъжец,господин Пасков и щом си ви дал дума ще я спазя каквото и да ми струва.Не съм неблагодарник ако това имате предвид.
-Щом казвате-отговори неопределено Виктор
В телефона прозвуча тих смях.Виктор
-Вече сте съвсем близо до спасението си,господин Пасков.Просто довършете работата си и ще продължите да водите предишния си живот колкото и безполезен и празен да е той.Ще откриете че след това малко приключение жаждата ви за живот която ви е напуснала толкова отдавна ще ви изпълни отново.И за да ви улесня ще ви кажа че последната пречка по пътя към вашето спасение не е в дома си.Точно в този момент той в клуб Монте Карло и чака своите мъртви приятели.Затова побързайе,господин Пасков,напълно възможно е да получи нежелано обаждане от полицията.Довиждане,и искрено се надявам да се чуем отново,господин Пасков.Дано Бог да ви пази.
Екранчето на телефона примигна и угасна.Виктор бавно прибра апарата в джоба на якето си.Сърцето му бясно блъскаше в гърдите и за миг се уплаши че може да получи инфаркт.Пред очите му затанцуваха цветни кръгове и залитна леко.Подпря се на капака на колата до него и се задържа прав.В този моменталармата на автомобила запищя пронизително и това го изтръгна грубо от шока.Подпря се с две ръце на капка и си пое дълбока въздух докато писъкъ на алармата огласяваше целия паркинг,който дори сега беше пуст като гробище.Най-после се съвзе и тръгна обратно към колата си.Не можа да се сети къде я беше паркирал и около минута обикаляше безцелно между колоните автомобили.Накрая я намер с усилия отключи врата и седна на седалката.Затвори очи и отпусна глава назад.
Злото има най-различни проявни форми ,господин Пасков....просто довършете работата си... искам да убиете трима души.... ще започнете да се влошавате след 36 часа, до 48 ще сте мъртъв...
Мислите се лутаха в главата му и направо го задушаваха,но най-накрая-след минута час или два се овладя.Пое си няколко пъти въздух и когато отвори очи погледа му беше по-ясен от всякога.Нещата бяха пределно прости-трима души трябваше да умрат за да продължи живота си.Двама умряха само един остана,трябваше единствено да довърши работата си,нищо повече.
Виктор завъртя ключа и двигателя тихо изръмжа.Натисна леко газта и завъртя волана.
Клуб Монте Карло...нищо по-лесно от това.

Виктор паркира на паркинга пред клуба.Излезе от опела и огледа паркираните наоколо маркови возила сред които неговата кола приличаше на гъска сред ято лебеди.Той сви рамене и тръгна към входа на елитния клуб.Пред заведението се беше наредила дълга опашка,която чакаше да влезе вътре.От време на време някой младеж минаваше покрай опашката и влизаше направо без дори да погледне чакащите.Двамата гарда само им кимваха леко и се дръпваха встрани за да могат да влязат.Виктор търпеливо изчака да дойде и негови ред.Най-накрая след като краката му бяха изтръпнали от стоене той мина покрай двамата гарда всеки с вид на четирикрилен гардероб.Те му хвърлиха продължителни погледи.Ясно осъзнаваше колко странн изглежда човек на неговата възраст да влиза в такова място,но просто нямаше друг избор.Виктор срещна погледите им и спокойно продължи напред.Тези горили,които си мислеха че мускулите им най-сигурната гаранция за успех във всяко начинание,не бяха от хората които можеха да го уплашат.В клуба беше истинска тъпканица.Имаше най-малко триста човека които се гърчеха под звуцте на последния клубен денс хит на някаква британска група.Виктор огледа тълпата в краката си.Нямаше да му е никак лесно да открие Валентин Йорданов.Задачата му се усложняваше допълнително от факта че нямаше оръжие.Бе оставил пистолета в колата защото в клуба имаше детектори за метал.Виктор слезе по стълбището което водеше в клуба защото беше изграден на две нива и напрактика основните помещения бяха под нивото на земята.Запробива си път сред младата тълпа която го обграждаше и тръгна към дансинга.Като всеки млад мъж Валентин обичаше да танцува...поне така пишеше в инструкциите които му бе дал отровителя,а нямаше причина да се съмнява в него.На дансинга имаше поне стотина души които се блъскаха един вдруг в някакво гротеско подобие на танц.Мощните прожектори обливаха всичко в разноцветни свелини със бързината на човешки пулс.Виктор го забеляхо очите докато си пробиваше път сред тълпата оглеждайки десетките лица около себе си,но без никакъв успех.Момичетас и момчета се блъскаха в него без да му обърнат никакво внимание,няколко лакътя се забиха болезнено в тялото му,но той продължаваше напред без да спира да се оглежда.Децата около него,защото повечето танцуващи бяха далеч под 18 години изглеждаха дрогирани.Някакво момиче покрай което мина се обърна към него препречвайки му пътя.Тя го погледна отгоре до долу надигна се на пръсти и изкрещя в ухото му
-Хайде да танцуваме!-после му се усмиха предизвикателно и отстъпи назад примамвайки го с пръст.
Виктор покалити глава и продължи напред.Момичето,което нямаше дори 15 само сви рамене и се обърна забравяки за съществуването му на секундата.
Той продължи напред през дансинга търсейки с поглед Валентин,но момчето беше потънало като в дън земя.Обикаля около половин час,но така и не откри.Ребрата му болезнено пулсираха от десетките лакти забили се в тях.Главата му се пръскаше от болка,ушите му бучаха от адската музика ,а очите му неприятно съкзяха от непрекъснато сменящите се цветове на прожекторите.Единственото му желание бе да се махне от тук,но нямаше да го направи докато не свършеше работата за която бе дошъл
Тик-так тик-так,момче времето ти изтича...както и моето.
Отказа се да търси на дансинга и и тръгна към претъпкания бар.Почти беше достигнал до него когато на пътя му се изпречиха двама от клубните гардове.Бяха едри мъже около 25 годишни с издути под черните тениски мускули.В погледите им се четеше подозрения ,но веднага се успокои.Бяха само двама и правеха грешката на хората свикнали винаги да се изправят срещу по-слаби-подцениха го.
-Кого търсиш?-изкрещя единия бодигард до ухото му
Едва сега Виктор осъзна грешката си.Беше единствения в клуба който не прояваваше никакъв интерес към пиенето,танцуването или жените.Със високия си ръст стърчеше като радиофар над тълпата в заведението и затова гардовете го бяха видели и като хора с ъс вродено подозрение към всеки с различно поведение от тълпата бяха решили да го проверят.
-Не,защо.-изкрещя в ухото на младия мъж и в този момен погледна над рамото му.Само на три метра от него подпрян на бара седеше Валентин в компанията на две момичета и се заливаше от смях.
Виктор се усмихна на милиметри от лицето на бодигарда
-Да,всъщност търся и дори го намерих.
Очите на гарда се разшириха от учудване,но твърде късно видя странния блясък в погледа на високия мъж срещу себе си.Виктор замахна към лицето му и мъжът инстинктивно вдигна ръце за да се защити и в този момент заби другия си умрук в корема му.Улучи го в диафрагмата и гарда изпухтя толкова силно че го чу въпреки силната музика.Колегата на поваления рязко пристъпи напред и замахна тромаво като човек нямащ си и понятие от бойни изкуства.Виктор блокира удара,удари го със свободната си ръка в лицето и смаза носа и устните му.По брадичката му закапаха кръв и слюнка,младия мъж нададе болезнен вой и отстъпи назад.Виктор заби маратонката си в коланото си той рухна на колене.В кафявите очи на бодигарда се мярна животински ужас и последното което видя бе юмрука на Виктор който го удасри между очите и го приспа..Младежът рухна на пода като отрязано дърво.Виктор прескочи тялото и тръгна към бара без да обръща внимание на изумените погледи около него.Музиката бумтеше по силно от всякога,тълпата го обгръщаше отвсякаъде и не повече от 3-4 души бяха станали свидетели на схватката.Валентин не беше забелязал странното раздвижване само на няколко метра от себе си и продължи да говори с момичетата насядали на високите столчета около него.Виктор се приближи до него но младежа не му обърна никакво внимание. В заведение като това хората непрекъснато се блъскат в теб и след време спираш да им обръщаш внимание.Виктор стисна главта на младежа в ръце и рязко я завъртя под неестествен ъгъл.Вратът му изхрущя,но звукът се удави в музиката изпълваща заведението.Трупът се люшна и заби глава в бара разливайки чаша с коктейл.Виктор се огледа светкавично и срещна единствено погледите на компаньонките на Валентин в които се четеше само учудване без никаква следа от страх.Просто стояха по местата си с трупа до тях и го зяпаха тъпо.Преди някоя от тях да се усети Виктор се обърна и се смеси с тълпата.Тръгна бързо към изхода бутайки леко хората около себе си.Пред него се изпречи масивния гръб на бодигард с черна тениска с надпис СЕКЮРИТИ на нея.Виктор заби лакът в тила му и младежът се свлече на пода.Прескочи тялото и продължи напред.Срещна следващия на стълбището което водеше нагоре.Гарда го изгледа как се приближава към него и се хвърли в атака блъскайки хората около себе си.Виктор го посрещна забивайки рамо в корема му.Онзи се преви и почти легна върху него.Виктор се изправи и изтласка едрото тяло над себе си.Бодигарда се преметна във въздуха и се строполи на пода и се затъркаля надолу.
Виктор продължи нагоре и качи се на платформата.Проби си път сред реката от влизащи и скоро излезе навън.Мина покрай двамата гардове които пазеха входа но те не му обърнаха внимание.Явно сигнала за тревога не беше стигнал до тях.
Все още.
Виктор продължи да върви без да бърза и се насочи към паркинга където го чакаше колата му.качи се в нея и потегли бавно без да откъсва очи от входа на клуба очаквайи всеки момент от там да изкочат охранители.Но това не се случи.Никой не обърна внимание на опела напускащ паркинга.Виктор натисна газта и се отдалечи от клуб Монте Карло.Главата му все още бучеше и очите му не можеха да свикнат с полумрака в купето след светлиннта атака в клуба ,но въпреки това се чувставаше добре.Трима от трима,беше си свършил работата и сега оставаше само да си прибере наградата.
Виктор усети как се облива в пот.Ами ако отровителя нему дадеше антидота тогава какво?Само можеше да спечели от заличаването на ненужния вече изпълнител.Щеше да прекъсне окончателно тънката нишка която го свързваше с трите тела.Извади телефона от джоба си и заби поглед в тъмното екранче.След кратко колебание го сложи на таблото пред себе си за да може да го вижда.Не му осраваше нищо друго освен да чака...и да се моли.
Когато екранчето на телефона светна Виктор подскочи на седалката и изпусна волана.За миг опела влезе в насрещното движение пред очите му светнаха два големи като планети фара прозвуча гневен клаксон и Виктор завъртя волана връщайки се в платното си.Сърцето му заби бясно в гърдите му и той вдигна телефона с усилие опитвайки се едновременно да държи и волана.
-Отлично се справихте,господин Пасков.-гласът беше същия като преди-тих и любезен.-И то много преди крайния срок.Честито.
-Къде е антидота?-попиата задавено Виктор
-Съвсем наблизо,господин Пасков,съвем на близо-мъжът се разсмя-Всъщност сте седнали върху него.
Виктор замръзна.Усети как сърцето му ускорява смазващия си ритъм и за момен пред очите му заиграха цветни кръгове.Натисна телефона към ухото си с рамо и отби встрани паркирайки почти на, платното.Зад него избухна хор от клаксони но той не им обърна внимание.Включи стоповете и отново хвана телефона.
-Какво искаш да кажеш?-попита той така напрегнато че не позна собствения си глас.
-Погледнахте ли под седалката си,господин Пасков?
Виктор се присви и пъхна ръка под седалката.Веднага напипа малкия пакет залепен за рамата.Извади го и сложи в скута си без да смее да го отвори.
-Това е наградата ви за отлично свършената тработата.Вие изпълнихте вашата част от сделката а аз-моята.Сега и двамата ще забравим един за сруг и никога повече няма да се чуем а още по-малко-чуем.Искрено ви желая да прекарате останалата част от живота си по-най-приятния начин,господин Пасков,защото вие го заслужавата.Искам само да ви посъветвам да направите нещо за него.Мисля че заслужавате нещо по-добре.Имате дъщеря която не познава баща си,племенници,които ви обичат,любаща сестра и малко но за сметка на това верни приятели.Напревете нещо за тях,господин Пасков.Нека отново станат част от живота ви и вие от техния.Сбогом господин Псков и него Бог ви благослови.
Виктор свали телефона и го пусна на седалката.Все още стискаше пакета и можеше да напипа продълговатата спринцовка в защитен пластмасов калъф.Той подпря чело на волана и тихо се разплака.

Шест месеца по-късно

Виктор седеше гол на масата и разглеждаше изрезките от вестиници.В стаята беше тъмно за да събуди спящата в леглото жена,но въпреки това можеше да разчете написаното,защото го бе чел стотици пъти.
ТРИМА УБИТИ МЛАДЕЖИ ЗА ЕДНА ВЕЧЕР-крещеше едното заглавие-ПОЛИЦИЯТА ТВЪРДИ ЧЕ СА СЕ ПОЗНАВАЛИ
ПОЛИЦИЯТА ВСЕ ОЩЕ НЯМА ЗАПОДОЗРЕНИ ЗА ТРОЙНОТО УБИЙСТВО.ВСЕ ОЩЕ СЕ РАБОТИ ПО ТРИТЕ ОСНОВНИ ВЕРСИИ
ИМАМЕ НАПРЕДЪК ТВЪРДИ РАБОТЕЩ ПО СЛУЧАЯ
В малката кучинка по случая имаше още десетки заглавияизрязани от ежедневниците.Убийството на Асен Миланов,Красимир Тодоров и Валентин Йорданов мина като буря през медийте и бързо отшума.Появиха се нови сензации,нови истории,нови трагедии и всички забравиха за тях,но не и той.Продължи да разглежда купчинката изрезки докато не стигна до най-долните.Взе една наслука и на слабата лунна светлина проникваща през пердето успя да различи заснетия на снимката.Бешеоколо 60 годишен мъж с високо чело големи будни очи в които фотографа беше успял да хване странния блясък,присъщ само на интелигентните хора.Старецът се подпираше на бастун и удивително много приличаше на онзи,който беше видял в хотела,където с беше свестил преди 6 месеца.
СВЕТИЛОТО ОТ СВЕТОВЕН МАЩАБ В ОБЛАСТАТА НА МИКРОБИОЛОГИЯТА ГЕОРГИ ЧЕРНЕВ ПОЧИНА НА 63 ГОДИШНА ВЪЗРАСТ.
Цялата статия беше посветена на покойника,.Многобройни снимки показваха животана микробиолога през годините-като млад аспирант,после като доктор и накрая професор Георго Чернев беше обиколил света търсейки най-смъртоносните убийци на планетата и неизменно ги бе намирал и побеждавал.Но накрая смъртта го бе надвила преди по-малко от два месеца.Другите статии бяха малки и споменаваха че 19 годишната Анелия Чернева е подала жалба срещу А.М-21 годишен,К.Т-22 годишен,В.Й.-21 годишен за изнасилване.Жертвата твърдяла че в нощтта на 13 срещу 14 февруари е била насилена от посочените.Другите изрезки следваха развитията на историята.Накрая тримата младежи са били оправдани,въпреки обвиненията на жертвата.Виктор въздъхна тежко и прибра изрезките в папката,която се бе превърнала в техен дом.

Злото има най-различни проявни форми ,господин Пасков и повярвайте ми ако знаехте истината за тези три невинни момчета както сам ги нарекохте нямаше да се колебаете дори за миг да дръпнете спусъка.-му беше казал гласа тогава пред онзи търговски център-Те са зло нопросто са посавени в красиви опаковки,нищо повече.
Това беше изповедта на един гневен старец,който се чувстваше предаден от съдебната система.Хората които трябваше да защитят поруганата чест на внучката му бяха освободили престъпниците без дори да им опънат ушите.Затова беше решил да вземе правосъдито в свои ръце и да накаже виновните по единствения възможен начин.
Аз не съм страхливец,господин Пасков,но Господ ме наказа с крехко здрави и ми се наложи да прибегна до методи които не са типични за мен.
Виктор се облегна на стола.Да,методите които използваше бяха няистина странни,но за сметка на това успешни.Виктор се усмихна леко.
-Вик?-чу се сънен глас от към леглото и жената надигна глава от възглавницата.
-Какво има скъпа?-попита тихо той стана от стола и се приближи до леглото.Седна до нея и я целуна леко по челото.Тя се усмихна леко и очите и пак започнаха да се затварят.
-Пак ли не можеш да спиш?-попита тя тихо
Виктор се усмихна леко и пак я целуна
-Заспивай.-каза той тихо и легна до нея.Прегърна я и голото и тяло се притисна към неговото.
Тя се сгуши в него и заспа.Прекара пръсти през гъстата черна коса и я целуна отново.Беше я видял тогава в банката и ако преди 6 месеца някой му беше казак че лекия флирт може да се превърна в здрава връзка щеше да се изсмее,но това бе самата изтина.Обичаше жената която кротко спеше до него и вече беше сигурен че иска да прекара живота си със нея.Той затвори очи.Наистина трябваше да заспива.Утре трябваше да вземе дъщеря си и да я изведе на разходка както и беше и обещал на предишната им среща.
Ще откриете че след това малко приключение жаждата ви за живот която ви е напуснала толкова отдавна ще ви изпълни отново.
Виктор се усмихна леко.
-Е,старче-каза той тихо гледайки тавана-Ти пак се оказа прав.Почивай в мир,ти го заслужаваш.








Публикувано от BlackCat на 02.02.2008 @ 09:11:12 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

24.01.2022 год. / 03:23:15 часа

добави твой текст
"Принуден от обстоятелствата" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Принуден от обстоятелствата
от Anton_Fotev на 28.02.2008 @ 13:00:56
(Профил | Изпрати бележка)
Усеща се, че е написано с огромно желание, може би дори на един дъх. Но краят е щастлив, а според мен историята губи от това.

Иначе сюжетът има прилика с един филм, където главният герой също се събужда и открива, че е отровен. Играе актьорът, който участва и в "Трейнспойнтинг" и докато те четях все си представях неговата "муцуна". Но това не е проблем, защото идеи много по белия свят, но по-важно е изпълнението. Справил си се добре, защото се чете на един дъх (макар че има трески за дялане, като например прекомерното количество правописни грешки и тук там по някоя стилистична слабост).

Поздравления! :)