автор: Tiranozavar

Той се храни приведен. Носът му всеки момент ще потъне в чинията, а след него устните, брадичката, челото, косата. Изгребва супата лакомо, ритмично, първо месото, а после бульона.
Него гребе настървено, с уверена ръка, стегната в китката. Докато се храни тя е със затворени очи. Шумовете я ориентират. Зад клепачите си вижда устните му, които смучат от ръба на лъжицата, движението на езика зад зъбите, кожата му, която се издува и изпъва, изражението, което се сменя при всяко отваряне на челюстите, при всеки удар на резците, тежката захапка на кътниците. Лявата му ръка е полегнала около чинията, описала е полукръг. В дланта й салфетката е смачкана, ръбчето е клюмнало между палец и показалец. Очите му са огледални, без изражение, приличат на влажни костилки. Когато отхапва от хляба, тя си представя зъбите му като хрущяли, добре сварени и прозрачни. Докато той се храни тя не посяга към чинията си. Нарочно държи гръбнака си изправен. Даже прекалено изправен. Докато я заболят раменете. Пръстите й са полегнали вдясно и ляво от чинията. Само пръстите, а дланите са отпуснати. Тя чака той да свърши, за да посегне към прибора. И да се храни с очи, впити в неговите.
Той не говори за храна. Създава я. Пазарува внимателно, оглеждайки всяка опаковка. Чете старателно надписите и когато готви. Сръчен е. Първо загрява водата, мие картофите, бели ги бавно, педантично изрязва всяка бемка, всяка по-тъмна част от жълтата сърцевина. После ги реже, подрежда късовете върху дъската като армия, а после хвърля върху тях нарязаните на ситно моркови, белия корен на целината, а накрая покрива всичко с листата. Следва месото – сбръчканата настръхнала кожа на пилето, първо крилцата, разрязани с ножицата на две, после кълките с червено месо, със счупена кост, която по-късно ще пусне аромата си. Накрая чушката, натрошена от пръстите му, а преди това старателно измита от семките. Когато водата заври той закача носа си на парата и лицето му потъва в мекото й тяло. Първо слага пилето, после прецежда бульона, пръсва с артистичен жест във врящата вода шепа ориз, а след това изсипва останалото. Изправен до творението и с дървена лъжица в дясната ръка той бърка непрестанно, усмихва се и я чака.
Когато чуе отварянето на вратата до нея ще долети неговото „Ча-а-а-а-кам те-е-е!”, запратено от кухнята, през чупките на коридора до студеното й палто и зачервени уши. Носът й ще улови ароматите на въздуха, примесени с влажна пара, ще усети плътния сух вкус на ориза, омекналите парчета от чушката, подправките, които той поръсва над врящата супа и ще чуе ударите на лъжицата в ръба на тенджерата, капакът, който глухо я покрива, а после ще види първо неговия гръб, главата му, която бавно се обръща към нея, присвите му от горещината очи, усмивката, в чийто ръб се мерват късите му пожълти зъби. Кожата й попива топлия въздух, тя се съблича, мие ръцете си, пръстите на дясната ръка в лявата й длан, пръстите на лявата ръка в дясната й длан. Сваля очилата си, запотени от горещината, вижда сенките под очите си, устните, отпуснати едва забележимо към брадичката.
И тогава той казва, в тона му има винаги нещо тържествено „Вечерята!”, и тя сяда срещу му. Над бялата покривка, между тях супникът, от него миризма на лимон и яйце, чиято черупка вижда върху плота зад него. И тогава той пуска очите си в супата. Не поглежда към нея, нито встрани. Той вечеря. И тя го изчаква. Отстрани изглежда вежлива и остра. Като плувка с повече олово, застинала в средата на спокойно и огледално езеро.
Понякога той нарича храната „вечеря”, понякога „обяд”, понякога просто „нещо вкусно”. „Вечеря” и „обяд” се произнасят ритуално. „Нещо вкусно” е във вид на шоколадови бонбони във фин станиол, които той поглъща след основната част. Когато погълне „нещо вкусно” на масата между тях остава смачкано станиолено топче. Докато се храни, тя брои бръчките по челото му. Понякога те са три дълбоки, понякога три дълбоки и една вертикална между веждите. Понякога челото му е изморено и отпуснато. Когато е уморен клепачите му са като на монголец. Отпуснати, тежки. Устните му се свиват и тя вижда в крайчетата им насладата във вид на малки влажни мехурчета, които той мигновено попива в салфетката. Когато яде месо, брадичката му е мазна, когато яде супа, очите.
Друг път нарича храната просто „хапване”. То е бързо и хищно. Хапва се в ресторант. В луксозните ресторанти обядът е напоителен, а вечерята разточителна. Хапването е за скритите под земята ресторанти, със застоял въздух и мързеливи сервитьори. Щом пред него се появи блюдо, той мигновено посяга към приборите. Пържолата пуска кръв в чинията, защото я предпочита алангле. Не забелязва, че картофите са студени, а ризотото сухо. Хлябът е твърд. Оставя бакшиш и не изчаква сервитьорът да кимне. Измъква се бързо и оставя върху покривката неравномерна карта от разхвърляни трохи.
Когато се храни в компания отразява жестове. Жестовете на мъжете, които се хранят бързо и отварят широко уста. На мъжете, които се хранят нервно, а зениците им шарят неспокойно. На мъже, който имат мързеливи пръсти и бавно отчупват от хляба и бавно го приближават към устните. После бавно го поглъщат и още по-бавно вдигат поглед, за да намерят вилицата, а след това ножа, а след това солницата, а след това...
Докато вечеря, диша през носа. Диша шумно, с яростна струя въздух, която означава одобрение. Той одобрява себе си, одобрява творението си, одобрява топлия гъдел в хранопровода, одобрява отпускането. Тя не одобрява мълчанието му, съсредоточения му празен поглед. Но не казва нищо. Изчаква. Чинията му е празна. И тя посяга към своята. В ръката й лъжицата изглежда тежка.
Щом свърши, очите му я търсят. „Вкусно е”, казва и се усмихва. Дъхът му мирише на крилце, на лук, яйце, лимон. „Вкусно е”, отвръща тя и опитва от супата. „Вкусно е” после дълго кънти в главата й.
Вкусно.