автор: Hemu

Когато слънцето отдавна е заспало,
там в светлата си слънчева страна,
и тежка нощ, като обратно огледало
дошла е над града с черна тишина.
В такива мигове как искам да крещя,
за да събудя спящият в мен човек,
сама да се намеря, за да се помиря
с тъжния си силует и да открия лек.
Дълго горях, но не със буен пламък
по скоро само парех, затоплях леко.
Никога сърцето не смених с камък,
но от желания образ пак бях далеко.
Говорех много, вслушвах се във всеки,
съпреживявах с чужди болка и тъга.
Вървях, държах ръце по нечии пътеки
но защо ли, не успяла чувствам се сега?
Можех ли да дам и още нещичко на тези
които протягайки ръце утеха пожелаха?
Дали не подминавах, невиждайки онези
които за помощ да помолят не посмяха?
Въпросите въртят се, препускат бурно
знам много дълго още ще изпепеляват.
Докато дишам и живея, ще ми е чудно.
В нощта въпросите сами ще се задават ...

21.10. 2006г