автор: iasmina

Може да съм дошла в света, за да напиша точно тези редове сега. Може. Ако е така, не може да не знам как точно да го направя.
Но бих могла да избера да не напиша нито ред върху белия лист. Ако това избера, никога няма да узная какво е да реша да напиша точно тези редове сега. Ако това избера, то не би било небрежност. Би било повече от това. Бих спестила на света онова, което в себе си нося и знам, че се полага то да дойде в света. Сега!

Напоследък все по-често избираме Другото - това, което преди за нищо на света не бихме предпочели. И най-чистосърдечно изненадваме себе си така. Както преди, така и сега не се съмняваме, че постъпваме правилно. В това не сме се променили. Но нещо се променя, щом сега постъпваме така, както преди за нищо на света не бихме избрали.
Чувстваме го. Всички. До един. Защото преди го нямаше, но сега го има. И се вслушваме в него. Дори се случва и да чуем. Тогава избираме Другото. Всички знаем, че то вече е тук, но не говорим за него. Може би сме малко суеверни и се опасяваме да не го урочасаме. Извинително. Защото толкова дълго го чакахме... И страдахме, и плакахме... И сега страдаме. И още плачем. Но и в това не сме съвсем същите.
Някъде откъм неизповедимата дълбина на душата човешка светлината вече избликва в тунела, а с нея и смисълът да изберем Другото.
"Лазаре, стани!" - помните, нали? Лазар все още се чуди дали не му се вчува гласа, който го вика. Но този глас е толкова непреодолимо властен, колкото и благ, и свой, и роден. Лазар беше първият, който избра Другото, но току-що беше напуснал този, когото замина да търси отвъд чертата. Но той не го напусна. Лазар го разбра. И се върна от рая на небитието в ада човешки, който за него обаче, вече не беше това. Лазар е бил първият, но последен няма да има! Не и докато бог говори с човешки глас!
Нещо се промени!
Започна Голямото Завръщане!
Толкова дълго го чакахме...