потъвам в теб…
потъвам в теб
и в мисълта за хилядите пъти,
в които погледът,
в които думите,
душите
и ако искаш мислите се сляха.
душата ми е празна
и крещи –
не вакуум,
а пространство на безтвоешност,
в което ти…
в което споменът –
стените му
безспир за теб отчаяно кънтяха.
откъснат рай,
открадната усмивка
от скътаните мигове отколешни
вибрират,
резонират…
разбягват се.
надеждите все пак изтляха,
а сън ли си,
а сън ли беше,
лъжа горчива или шепа вятър…?!