Един ден кокичето се събуди и надигна главичката си. Изтръска я хубаво от полепналия сняг. То вече бе пораснало достатъчно голямо, за да може да се огледа над снежната покривка.
На другия край на поляната седеше Баба Зима и кърпеше кожуха си с едри снежни парцали. Кокичето учтиво я поздрави: “Добър ден!”. Баба Зима бе така увлечена в работата си, че не обърна внимание на тънкото гласче на кокичето, може би дори не го и чу и продължи със своето занимание.
На кокичето му стана студено, кихна два пъти и затвори чашката си. То сви главицата си на топло под снежната завивка.
Когато на следващия ден кокичето се събуди и се огледа, Баба Зима я нямаше на полянката. Тя обаче бе оставила дебелия си снежен кожух и той покриваше всичко наоколо.
- Къде ли е отишла Баба Зима? – помисли си кокичето. – Забравила е кожуха си, а времето е студено и тя може да изстине.
Мили деца, помогнете на кокичето и му кажете къде е Баба Зима.
29. 12. 2007