Анкера, който му продадох, беше шестмилиметрова кука за окачване на лампион.Тоест, той купи два за детската стая и с тях смяташе да монтира люлката на Роза за тавана.По това време жена му беше жива,а аз гледах на него ,още от запознанството ни, с неприязан и недоверие с нищо непровокирани и даже усещах, че съм несправедлив и дори жесток.
Кори/жена му/,винаги бе някак напрегната,когато се събирахме заедно,усещайки присмеха в репликите и скритите закачки към мъжа и,които аз пусках не рядко.Така и неразбрах дали Розан беше прекалено деликатен и незлоблив(в което дълбоко се съмнявам)или просто тъп,но той никога не ми отвърна и не се заяде с мен.Като се замисля дори рядко ме поглеждаше в очите.Седеше забил поглед в масата и само понякога вдигаше глава и се втренчваше в Кори.Сякъш беше виновен,гузен или и аз незнам какво...Така и неразбрах.Година и половина след като Кори се самоуби,дъщеря му(връщайки се от училище)го завари в детската стая, обесен на един от анкерите на люлката,които аз му продадох.Кръгът се затвори.Незнам как едно дете може да понесе всичко това.Незнам.Роза,кръстена на баща си,за по-малко от две години остана остана сам сама на този свят ,изоставена от най-близките си,по начин,който акъла ми не го побира...Господи!
Сега си мисля за вината.Вината на един самовлюбен статист,потънал в мъглата на егоизма и убеден,че светът се върти около него.Тогава изпуснах много,твърде много,но никога няма да си простя,че допуснах Кори да тръгне по своя злочест път към дъното на безкрайната самота,докато аз,сляп и безчувствен се въргалях из опианението на самодоволен нерез.Пустотата на съгрешилия за който няма милост,вече е винаги в мен.Исками се това да е изкуплението,но дълбоко в себе си знам,че не е.
Когато купих лодката ,вече бе минало много време,а както казват хората”Времето лекува”.Лекува, ама не!Вече съм на 39 години и усещам как живота ми изтича,дори имам усещането,че прекалявам...Едва ли е достатачно да плевиш нечий гроб и да палиш противоветренно кандило,когато ти домъчнее...Понякога си представям,как умирам и се качвам Горе,пред вратата с кантара,отмерващ добрините и злините(моят кантар сигурно ще е огромен):
-А когато се развика на майка си за чорапите...- и слага(съдника)100 грама при злините.
-Но аз обичах майка си и...
-А после измами невинното момиче Хана и отиде и се напи с Овго-още 100грама.
-Но никога не...
-И заспа на пост,точно когато обявиха тревога-злините сериосно натежават и почвам да хленча.
-Аз търпях проклетата съвест да ме гризе всичките тези скапани години,без почивка и без милост,без да проклинам или негодувам,защото ЗНАМ,че съм виновен...
-Но Богохулстваше!!!
Е няма оправия.Та купих лодката.
Тук бих приложил снимки,бих пуснал Вангелис,Флойд...бих насочил вниманието ви към дълбините на Морето,и необятността им,но всичко е толкова безсмисленно...и толкова лично...
Немога с думи да обясна какво преживях когато лодката(МОЯТА лодка)докосна синьозелената вода,после как двигателят(четиритактова Ямаха,10 коня)замърка равномерно,сигурно и на края как се понесох по повърхността,как вятара се вплете в оредялата ми коса и как аз грешника, най-после се докоснах до Божият благодат и отпих с цяло гърло,така както преди години гълтах като невидял
безцветното изкушение(довело ме до някои съмнителни духовни изживявания)наречено “водка”!
Обикаляйки морето толкова беземоционално щастлив,като някой дрогиран Буда,аз всъщност бавно ставах част от дълбините му и съзнах,че вече не ме е страх да умра...даже се почуствах отново задължен...можеби трябваше просто да отстъпя мястото си...да сменя влака...да влезна във филм непознат и потаен,но в който със сигурност всички ще играем.
Преди време почина Майката и единствена монахиня на един иначе уж женски манастир.От гузна
съвест и искренно желание за опрощение, аз помагах на нея,сестра и, която живееше в манастира и едно момче приютено от двете жени.Храна,книги,карта с инпулси за телефона с който те едвам боравеха,бензин(там нямаше ток,нито течаща вода)който ползваха за генератора.Генератора включваха само за да заредят батерията на телефона.Носех им и газ в бутилки за лампите,която избирах старателно с редица тестове,така че да не опушва стълата.Знаех,че с единият крак съм в ада заради досегашният си живот на безчинства и гуляи,но християнството проповядваше опрощаване и аз.... .Та така.На Майка Зиновевия и на лодката се надявах да забравя и отпратя Кори от сънищата си, в които тя все по-настойчиво идваше,прехвърлила се от горе споменатият филм!Мисля,че искаше да ми върне поне анкерите!
Колко далече може да се изгуби човек!Потънал във уплаха и немощ...невярващ,незрящ.Блатото е анонимен палач и кафявите му води те водят в забвение,ала това не е спасението.Разбираш го, когато си се разтворил и пихтията на собственото ти самосъжаление е станала част от всемирната помия на малките,скимтящи душички....Една ръка,един поглет,една усмивка,едно проклето чукане...всичко може да е катализатор и начало или край!Пусни водата след себеси,моля те!
Никой не иска да си спомни за теб,надявайки се,че твоят кръст е отдавна изгнил от дъждовете и изяден от червеите на себеуважението.
-Помниш ли когато едно лято,мисля,че беше преди седем,осем години се засякохме в къмпинга на юг от Насрик...ти носеше роло тоалетна хартия,излизайки от храстите...
-Имах зверско разстройство...
-...а после заминахме към границата,току що я бяха отворили...
-...и серях през пет минути,вече трети ден...
-в един през ноща ни спряха войници,а ти караше вече пиян,с бутилка вино между краката ...
-...мамка му, изпуснах си цигарата...какво ме зяпаш бе, гурел!
-Остави го!!И после опънахме палатката на края на скалата,долу се чуваха бесовете на морето....слушаш ли ме...
-Незнам...можеби.
-Имах един пълен плик с трева за продаване ,с която мислех да изкараме морето,но там и тогава нямаше на кой...
-И се напихме с последните пари за храна в единствената кръчма с едни местни рибари...
-...нямаше кой да купи и вечер ние си я пушехме.
-На юг от Насрик...
Да бъдеш или да не бъдеш....Трябва да си много повърхностен и ограничен за да попиташ някой това,камоли пък череп.Пък и то на шут.”Аз съм Бог,ти си Бог...разликата между мен и теб е ,че аз знам това,а ти не...”
Във всяка църква паля свещ за опрощението на Кори.За онзи... никога.Кой съм аз,че да съдя когото и да е...освен себе си, може би!В чантата ми,между личните документи се е измачкала и избеляла една касова бележка за два анкера.Един ден ще му я дам,за да ми ги върне...лично!
-Аз я обичам за винаги,аз... долната,вечно подпийнала свиня...аз,който останах...Да бъда или да не бъда?!...А,копеле страхливо...и ме гледай в очите!Ха-ха-ха-хааа...!
П.П. Сега Роза е на осемнайсет години,красива като майка си...
Пипи 1990-13.03.2007