автор: miglena

През миглите на лумнала
сред паунова клада орхидея
те копнея.
В тичинките на неродени кокичета
зачеваш с птича песен
гласа на копнежа.
Във вятърни дантели повивам
шестокрилите гардении на
паяжинна копнежност.

От зеницата на Свръхнова се ронят
кристални въпросителни:
как е възможно
миг след всеки екстаз да те копнея отново,
а целият твой свят да е заключен
в осморката, която очертаваш
с показалец и мисъл и обич
около гърдите ми,
в ненакопнение.

Пристигаш и без да си тръгвал:
ключалката се е превърнала
в гъсеница,
за да й поникнат безкопнежните криле,
отнасящи навътре, надълбоко,
в прилепността
на слепите пещери, изгубили кармичната си връв
със слънцето, защото само ти умееш
да ме огряваш ... отвътре ...

Където някога имах сърце, бе мрачина от
страхове, грехове и виновности.
Ти го рушеше с търпеливостта
на сталактитните капчици,
докато във всяко ъгълче и витраж
на сътворения там храм не поникнаха
имената на любимите ти цветя,
а във венчелистчетата им
затрептяха пламъчета
от извечния огън
на Зороастър
и Один
...
..
.
Устните ми са с вкус на сироко.
Изпил си ме до миражността
на реещи се оазиси,
с па де дьо на делфини по вълните на дюните,
сред секвои - връстници на пирамидите,
в шатрите на одалиски,
сродяващи се
със
з
м
ии ...
...... змейове ...
и
самодивци.

Проглеждам,
като че се топят айсбергите, до кървавост
оковавали китките и глезените на
копнеещия рис
на емоциите,
дебенещ всеки отделил се от глутницата
разумен аргумент и премерен риск,
готов да впие зъби в шиите им.

Не е нужно да ти се вричам - безпогрешно
ме разпознаваш с ръце като Твоя
по браиловото писмо,
пулсиращо на два пръста под пъпа ми.
Но някой ден все пак ще се кача
на самолетчето, което
ще изпише със захарно-памуковата си глазура
в синия шоколад над теб онова, което
така сладко ми шептиш ...
че да съм все в селенията на твоето
ненакопнение.