автор: pord

Виждал съм много по-стари къщи.
Тази е само на сто,
но скърца денем, а нощем пъшка.
Кой я знае защо.

Вдигнал я оня напет прадядо
от камък, дърво и пот,
булка по старому си откраднал,
навъдил челяд, стока, имот.

Сезоните се нижели като брънки,
бръмчало невидимото вретено
и нишката, понякога съвсем тънка,
стигнала и до мене.

Па като гледа днес от стената
старецът с присмех благ:
руйна чаша държи в ръката,
отмята буен калпак.

Па като пита защо живея,
отде съм пристигнал тук,
сещам ли се, когато пея,
че татко е негов внук.

Лесно е, дядо, да си потомък,
а мъчно –
да пазиш род
и тънкостенната стомна,
отдето си пил живот.

Търсих извора горе и долу
в пустини, морета, хълмове,
не съм предавал, не съм се молил –
и стомната връщам пълна.

Носталгия по бащиното огнище?
Какво пък! Нали си знам,
че там, в отвъдното, няма нищо.
Всички сте с мен отсам.