автор: AvroraBlack

Аз съм малка шахматна фигурка, малка пешка върху дъската на живота, търсеща някой да й даде нежност и яснота. Родена съм в друго време, да друго място, в друг свят. Там хората разбират това, което правя и не се съмняват в чистотата на действията ми.
Бих оставила душата си да тъне в калта, настъпвана от хиляда конски копита, за своите любими хора. Калта обаче проваля всичко. Калта, същата тази материя, която предизвиква неприязън, мрак и зло в сърцата на хората.

Нещо в мен умира, мъчи се и вика в страшна болка, а аз не мога да го спася. Издърпвам всички от калта, но самата аз затъвам в нея все по-дълбоко. Всичко е покрито с тази кал и се разрушава под бавното действие на корозията. Емоциите изчезват и се превръщат в куп стари вестници, а после се трансформират в още кал. Времето прилича на корито, изпълнено със забрава и покрито с прах от мъртви мечти. Обаче отново кални пръсти се протягат към мен с молба за помощ и аз отново се хвърлям да спася поредният безлик човек с надежда, че той ще бъде Истински. Уви, той е поредното лице в тълпата. Но поне е спасен, докато аз затъвам все по-дълбоко в калните платна на човешката магистрала.

Тази Кал е странна смес от разрушени мечти, болни амбиции и мрачна злоба. Полепва по всичко, по всички, закрепя се здраво и не се оставя нищо да я изчисти. Създадена в моментите на слабост, наслоена, тази кал ме преследва, заплашително покриваща всеки ъгъл на живота ми и чакаща да направя пореден погрешен завой, за да нападне като диво животно, подгонило обяда си. Меланхолията се редува с апатия и страдам за загубените дни и любови. Толкова хора така и не забелязват Калта, дебнеща ги иззад крайчетата на емоционалния им спектър. Не се пазят, подават й ръка, a тя е алчна и изяжда всичко, което имат да й предложат - щастие, любов, радост, талант – това са деликатесите за Калта от мрак.

Вървя по улицата и виждам хората, забързани и угрижени. Усмивките са рядкост, като че са били забранени със закон. Минувачите не забелязват небето и настъпващата буря, която ще ги връхлети. Но тази буря ще е съдбоносна, защото ще измие Калта от душите им. Причината да не забелязват мрачните облаци, носещи чистота – Калта пречи на възприятията, на емоциите и на истината; като странен малък невидим дух Калта нашепва лъжи в ушите и непредвидимо обърква желанията и мечтите. Какво друго освен страх може да накара някой да нарече най-верния си приятел с черната дума предател? Кое е достатъчно силно, за да бъде някой накаран да остави любимата си заради боязън, освен Калта от криви линии? Тази вечер душата ми спи, но утре ще чувства истинска липса. Ще й липсват онези хора, които светят чисти сред тълпата; те са успели да запазят себе си далеч от Калта. Като ясна светлина ще бъде надеждата, че тези хора съществуват и че познавам достатъчно от тях, готови да изчистят полепналата по крайчеца на устните ми насмешка и да я заменят с нежна усмивка.

Вчера загубих приятел, но в съшия миг намерих нов, също толкова невероятен и уникален. Усмивката на новия изтри разочарованието и мръсотията, останали от сарказма на този, когото вече не искам да познавам. Сега той тъне в калта на моето безразличие, безлик и безименен като папка на стар прашасал бабински рафт. Ще бъде там, подреден заедно със стотиците други папки, от които не се интересувам. Няма да замърсяват душата ми с Кал. Не. Ще затворя очи и ще се заслушам в красотата около себе си, тя ми шепне истории за отминали времена и събития, за свят, създаден от облаци.

Придобивам усещането за този друг свят. Като че вятърът около мен е моят кораб, с който духът ми политва далеч от мръсотията, подхвърлена ми от безликите. Виждам лястовици и вече съм една от тях – летя свободно, усещам повея в крилете си, перцата ми нежно и гладко се плъзгат по въздушните течения. Виждам земята далеч под себе си заедно с калта. Като че вятърът се превръща в мелодия ту на цигулка, ту на пиано, свири леки акорди, които минавайки през листенцата на дърветата, звучат като далечен оркестър. Клончетата протягат тънките си пръсти нагоре, за да пълзят по струните на инструментите, а крилете на лястовичките дирижират музиката. Дали ще е енергично бърза или меланхолично бавна зависи от летежа на птиците, които само се опитват да избягат от коварното мълчание. Всяко едно дърво пее и свири своя собствена мелодия. А хората, затънали в собствената си Кал не се поучават от примера на дърветата в гората – въпреки че всяко е различно и се води от различна мелодия, цялата гора пее заедно. Някои дървета пеят бавно, мелодично и монотонно, а клонките на други диво се блъскат едно в друго почти в стремеж да се откъснат...А всички се движат от силата на един и същи вятър. Дърветата сме ние, хората, а вятърът е живота ни, решаващ накъде да тръгнем така че да не пропаднем в подвижните пясъци на грозното.

Пътувам по мрачните пътища, все по-дълбоко в душата си, опознавам себе си все повече и винаги нося със себе си малка кърпичка, с която да изтрия полепналата по пътя кал. Има толкова много красота, която пропада неразбрана; толкова много чувства умират, задушени от мърсотията на обърканите човешки взаимоотношения. Къде да се скрия от Калта, когато тя е полепнала по всичко? Как да разпозная истинската мелодия сред безбройните борещи се за надмощие шумове? Душата ми е моят пътеводител, моята карта през блатото от страх и лицемерие. Душата ми ще се спаси.