автор: Ljastoviza

По бяла пътека потеглих във първия ден,
когато от жажда нацепи се мракът;
поех към живота по лъч нажежен,
с дъха си горещ снеговете разплаках.

Земята посрещна ме с болка и кръв
на призрачна, дива арена,
но здрава остана пъпната връв
към моята бяла вселена.

Когато по нея хвърляха кал,
презряла срама си, табута прекрачвах;
на мечтите си следвах вихъра бял,
слизах надолу, нагоре се качвах...

По кроткия пушек на зимен комин
животът в небето отново се връща.
В косите ми бяла пътека дими.
Душата ми, Боже, все си е същата...