автор: radi_radev19441944

Хиперион

„Аз зъзна във мрака на своята зима.”
Фридрих Хьолдерлин


Капчуците подсказаха, че снегът е започнал да се топи. Паякът в ъгъла се размърда и една муха се блъска в прозореца. Понякога чувам гласове, но общо взето е тихо, понеже стаята е празна, а също коридорите са празни. Тези гласове идват от вътре, тъй като вън няма никой, а мухата все повече полудява и един слънчев лъч е кацнал на стената отсреща. Често в просъница се сещам за Ан; имаше някога една Ан, която се лута в спомените, но кога беше, вече не зная и тишината наоколо започва да побелява; само онази капка чука по ламарината, но отново няма никой и се чудя къде отиде Ан, макар че всъщност не съм сигурен, че е била тук. Възможно е да си я измислям, но общо взето ми е чужда; по начало напоследък всичко ми е чуждо, защото зная, че съгласно принципите на ентропията* времето е еднопосочно и един ден онази муха ще се оплете в паяжината, за да се осъществи предназначението и по хранителната верига.
Вече се сещам чии са тези гласове. Това са едни малки гноми, които притичват през тишината на бялата стая, особено нощем, когато тъгата започва да се сгъстява, кънти в мълчанията на совите и пада с останките на гаснещи леониди*; понякога ги виждам сред ятата от призрачни птици на Рене Магрит и стихналите площади на де Кирико, но тогава се оказва, че сънувам, въпреки че не мога да спя и в мразовития океан от мълчания плуват айсбергите на моята вцепенена Гренландия. Те се появяват внезапно и внезапно си тръгват зад едни отдалечаващи се обелиски, в пламъците на залезите и останките на несъстоялия се феникс, но тогава се сещам през един проблясък от бездни и безумства, че никога не ги е имало- нито тях, нито този феникс и се опитвам да си спомня кой съм и какво правя тук. Те казаха, че това е така, понеже съм луд и понеже те- онези- възнамеряват да ме върнат към едно състояние, което наричат ремисия, за да бъда полезен на себе си и на обществото, което би било благоприятно, но аз твърде се съмнявам, защото Ан- това е една приказка, която си измислям най- вече нощем между паузите от капчуци- гонейки сенките на невъзможните си сънища и опашките на отдавна изчезнали комети. Тези дървояди всяка вечер скърцат в мозъка ми и понякога се чудя дали това съм аз, когото не познавам- дошъл отнякъде и настанил се в телесната ми черупка, макар че вече не съм сигурен какво е тя и дали я има; знам само, че би трябвало да бъда човек- съвсем в реда на нещата- и би трябвало също да има някъде една Ан, която рисувам в сънищата, защото винаги и навсякъде чувам този кикот от оргазми между тиретата и многоточията на своята несъществуваща „Виа Долороса”. Когато преминавам през преизподните, се оказва, че Сатаната съм аз самият и поддържам собственоръчно огъня на собствените си клади.
На моменти ме спохожда нелепата идея, че всичко, което е трябвало да се направи, вече е направено, но веднага след това установявам, че не съм постигнал; нищо или по- скоро постигнатото вече не ми харесва и изобщо не ми се иска да се връщам към него, а всичко, което е планирано в бъдещето също не ми харесва и не съм в състояние да преодолея тази патова ситуация. Общо взето моите планове се ограничават в сферата на интелектуалните начинания, но често откривам, че се заблуждавам, защото онова, което се опитвам да покажа, вече е показано и в края на краищата реализацията се превръща в гротеска- сбъркано копие на несъществуващ шедьовър. В този смисъл бих могъл да твърдя, че съм написал книга от гротески, но сигурно това не е съвсем точно, защото те също не се вместват в представите ми за съвършенство и в момент на просветление си изяснявам цялата нелепост на повечето експерименти, ако не и на всички. Опитвам се да надскоча себе си доколкото е възможно това и, когато надникна зад предела на собствените си табута, обикновено се откриват труповете на срутените ми амбиции. Отначало угасваха вълненията около проекта, после около самата реализация, а накрая угасва всичко. Впоследствие се оказва, че не е имало нито проект, нито реализация; те се губят в един безкраен въртоп от несъответствия и онова, което в един момент ми е изглеждало приемливо, впоследствие се оказва дразнещо и очарованието се превръща в досада. Унищожих много начинания, но нямах с какво да ги заместя, защото всичко се получаваше от слабо по- слабо или изобщо не се получаваше, поради което удължавах паузите от безвремия и се занимавах с търсене на несъществуващото Елдорадо. Когато съм извън стените на бялата стая, се блъскам в други стени, които са не по- малко твърди, а освен това го няма слънчевото петно отсреща, за да ми напомня за моето предназначение и за бъдещите ми намерения. Общо взето обстановката е неприятна, защото те се смеят; кой знае какво смешно намират покрай Стената на плача; няма къде да се скрия от техните проучвателни погледи и предпочитам да се крия зад себе си или зад онова другото, което не съм аз. Имам една подходяща маска, която употребявам при участието си във всеки маскарад, доколкото съществува нещо по- различно; в нея изглеждам почти благонадеждно- тоест такъв, какъвто се вмествам в представите им за лоялност.
Бяла стая- четири на четири и прозорец към небето.
Не се сещам кога и как се появи Ан, нито кога и как изчезна. Понякога се питам дали изобщо се е появявала. Намирам, че всеки утвърден самотник винаги трябва да има под ръка една измислена Ан, която пее в полунощ на дъното на празната чаша и се усмихва с усмивката на въображаема Олимпия.*
Не мога да твърдя, че съм графоман и писането на текстове е заради самото писане. Никога не съм изпитвал удоволствие от това- нито в процеса на реализацията, нито след финала каквото и да е качеството на текста, доколкото съм в състояние да направя сам преценка. Ако ме попитат каква е целта на подобно занимание, не бих могъл да отговоря; вероятно се касае за своеобразен мазохизъм. В самото начало поривът се появи поради зачестилите пристъпи на меланхолия- в търсене на компенсация от неизбежни срутвания, както и поради онзи неистов копнеж по красотата, до която достъпът ми е бил отрязан; обикновено тя минаваше забързано покрай мен заедно с акордите на Мечтание* или усмивката на Олимпия, но никога не се спираше и след нейното отдалечаване намирах улиците празни и душата си празна, тогава осъзнавах, че това е само сянката на онази несбъдната Ан, която никога не ме е забелязвала и, която никога няма да ме забележи.
Започнах да пиша текстове, защото си помислих, че мога по този начин да запълня празнината, но впоследствие се оказа, че съм допуснал грешка, защото колкото повече я запълвах, тя ставаше все по- ненаситна и накрая ме погълна, заедно с всички несъстояли се триумфи, а Ан си заминаваше с финалните залези на Мечтание в едни притихнали площади от тъга.
Стая четири на четири- май вече го споменах- и в нея аз съм сам. Пожелах това да бъде така, защото другите ме дразнят- общо взето лудостта е дразнеща, това учреждение е пълно с „титани на мисълта”- непрекъснато натрапващи величието си,- а аз не искам да бъда дразнен; това е несъвместимо с намеренията ми да пиша текстове. Администрацията беше принудена да се съобрази с моето искане, не защото някой е ходатайствал, а защото им обясних, че обичам да слушам музика и възнамерявам да ползвам подобна терапия, което едва ли е благоприятно за другите пациенти. Този път откровено излъгах, за да ме оставят на спокойствие. Не съм искал нищо невъзможно.
И така: стая, легло, шкафче, два стола- единият за мен, а другия за някой, когото не познавам. Има достатъчно празно място за разходки от ъгъл на ъгъл, но аз не обичам да се разхождам. Чета, пиша, мисля и живея легнал. Разхождам се легнал. Това е нормалното ми състояние. Не мога да възприема порива на онези- лудите от другите стаи, които припкат непрекъснато от ъгъл до ъгъл- вероятно пришпорени от собственото си безумие; сигурно и те сами не могат да го възприемат, но не са в състояние да го прекратят. По принцип едва ли някой се опитва да навлезе в света на другия. Тук всеки живее в своя собствена вселена, която е незаменима и свръхценна. Нищо не съществува извън тази собствена вселена. Светът на другия е неразбран и чужд. Това е един мъртъв свят, където призраците никога не напускат своите мърши. Що се отнася до моята гледна точка тя е, че единственият жив в тези мъртви вселени съм аз. От тук, от бялата стая на моята изолация започва това пътуване към Ан. Тя е някъде зад неподвижните хоризонти на Пол Делво и аз бързам да я настигна. Не обичам да ми се пречкат. Никога не съм я виждал, освен може би, в сънищата, но това е достатъчно. Сигурен съм, че няма да сбъркам пътя. Във всички случаи ще я открия, защото ми е ясно, че тя изобщо не съществува. Така каза онази стара вещица, която веднъж ми направи кафе, а после се изплаши, понеже забелязала нещо на дъното на чашата. Напълно ми е ясно какво е забелязала.- Трябва да е бил онзи загрижен Сатана, който напоследък се занимава с безсмъртието на душата ми, а понякога наднича от преизподните и се хили в сънищата на суеверни бабички.
Каза само, че нямало такава Ан, а после добави, че мен също ме няма; не ме видяла никъде по света, макар че това е смешно, а видяла само онзи с хилещата се глава на Озимандиас*, който я изплашил. От тогава знам, че ме няма никъде, поне според прогнозите на врачките, което не се покрива с моите представи за същност и реалност, понеже моите представи за същност и реалност, това съм аз самият.- Жив съм, значи съществувам и за съществуването не е необходимо да се мисли. Звучи твърде логично, за да бъде вярно и опровергава латинската поговорка.
Понеже считам, че съм се намерил и не е нужно да влагам повече усилия, вниманието ми се насочва в други посоки- там където би трябвало да бъде Ан. Това се осъществява по изпитан начин и не е необходимо да излизам извън бялата стая. Тя трябва да е някъде тук, защото усмивките и танцуват по стената заедно със слънчевото зайче, което изминава своя път от ляво на дясно и изчезва зад сянката на болничната сграда.
Ан пее. Чувам тази песен вътре в себе си или може би в копнежите на Заратустра, особено среднощ, когато сенките заспиват и една звезда наднича в прозореца; тогава се посипват ледени кристали от една кристална тишина и тогава проумявам, че именно това е Ан, но тя е твърде недостъпна и свети със зелена и далечна светлина. Моето пътуване през пространствата се състои в търсене на Ан. Тя е от онези звезди, преминаващи бързо през рамката на прозореца и се потулва в рояците на Млечния път, сред които не мога да я открия с хилядолетия и тогава наоколо става съвсем тихо и съвсем, съвсем пусто, а бялата стая се изпълва с паузи и тирета.
Често по коридорите се разминавам със себе си. Това съм аз, но друг един аз, когото не познавам; гледа ме невиждащо с празен поглед и подминава, а след него припкат веселите малки гноми с кукленски лица и техните радостни муцунки надничат от ъглите и от огледалата за обратно виждане. Нямам представа къде се е запътил; вероятно е тръгнал по следите на собствената си Ан, която вечно се изплъзва и вероятно се отнася за същата изплъзваща се Ан, защото той самият- това съм аз, когато ме няма или, когато никога не ме е имало, съобразно мнението на гледачката на кафе. Особено среднощ много обичам да разговарям с него; вече казах, че той съм аз, но онзи другия - и разликата се състои в това, че той няма собствена вселена, а аз имам, поради което той бяга от сянката си, а аз я гоня, защото често я губя и се налага да скитам без сянка в търсене на Ан, което било фикс-идея или нещо подобно; тогава някой казва, че съм умрял, но сигурно не е така, защото би трябвало първо да съм живял, а напоследък не си спомням кога се е случило.
Говорим си за най- обикновени неща от битов характер. Това е един нормален диалог със себе си, понеже другите ми досаждат, дори когато ги няма; искам да бъда сам в диалога, при все че винаги е било така.
Напомних му на онзи, тоест, на себе си, че трябва да нахрани гълъбите, които кацат привечер по прозореца и чакат да се появя с парче хляб и на нароня трошици; тогава появата ми е особено тържествена и те прелитат към мен с радостно гъргорене без да се опасяват от диагнозата и неблагоприятните прогнози. Винаги след вечеря аз отделям за гълъбите хляб, защото през зимата трудно оцеляват, ако няма кой да се погрижи. По прозореца кацат и врабци. И започва да става весело, тъй като винаги съм обичал птиците и те също така ме обичат; често се събират орляци и кацат по главата и по раменете ми, вероятно защото ме приемат за член на ятото- тоест- достатъчно луд. Понякога си мисля-и сигурно е така- че между тях се крие и самата Ан, поради което ги наблюдавам много внимателно и все повече ми се изяснява, че наистина е така. Нямам друго обяснение.
Споделям с него, че съществува проблем: текстът не се получава, защото нещо е пресъхнало, а може би водите са потекли в обратна посока.
„ То е така- обяснява той- понеже звездите са угаснали, птиците са си заминали, изворите са се затлачили, цветята са повяхнали, а освен това диагнозата е объркана и всеки хубав стих е полет в бездната- една красива лудост, до която достъпът е ограничен, а избраниците често литват с пречупени крила”.
„ Ти говориш за едно умиране”.
„ Не съвсем. По- често умирането е още приживе; има една безкрайна агония, при която дистанцията между птици и влечуги се е загубила”.
„ Но това е много тъжно!”
„ Тъжно е, защото полетът се превръща в пълзене. Но не всяка пълзяща поезия е тъжна; тя просто е пълзяща.”
Така рече той и си замина. Видях, че наоколо няма никой и следователно съм сам- тоест- този диалог е бил както и останалите- с онзи, който го няма.
Някога обичах да си прося любови. Направо отивам и казвам: „ Ела, аз съм принца и ще те заведа в моя замък, защото ти си онази, която винаги съм желаел”.
Обикновено те се смеят. Това е един безжизнен смях, от който ме побиват тръпки и веднага си изяснявам, че това не може да бъде тя, тъй като този смях не е полет на птица, а квакане на земноводно, докато самият принц- тоест аз- не е онзи от приказката, поради което жабата ще си остане жаба и не би могла да се лиши от възхищението на собствената си локва. Естествено, те знаят, че съм луд, и никоя нормална жаба не желае да бъде целуната от луд принц.
Чукам на тази и на онази врата: „ Аз съм принца. Ела!”
Реакцията е винаги една и съща:
„ Ти да не си луд?”
„ Да, луд съм”.
„ Ами тогава върви при другите луди!”
Търсенето продължава. Отбивам се до галактиката Андромеда. Наоколо се посипват спектрите на безброй звезди и се чува музика. Надявам се да е тук.
„ Дойдох да те отведа със себе си. Има една пътека от светлина, която води към моя замък”.
„ Мисля, че мястото ти е в психиатрията- смее се тя.- Върви да се намериш.”
Тази също не е тя и не би могла да бъде; в миражите ми е много, много по- красива.
Продължавам напред. Плеядите, Орион, Касиопея, Косите на Вероника…
„ Ти ли си тази, която търся? Да вървим, защото там- в замъка ни чакат.- Има един луд оркестър и един луд Менделсон.”
Реакцията е съскаща:
„ Ако не се махнеш веднага, ще повикам полиция”.
Полиция!? Каква полиция тук между съзвездията? Поглеждам я по- внимателно и откривам грешката си. Студено лице, безжизнен поглед и една меланхолична кобра, надничаща в ирисите. Бързам да се махна.
Разбира се, моят замък- това е моята бяла стая. Отивам да се скрия в замъка. В полунощ сирените са глухи и през притихналите коридори прелитат прилепите на неистови мълчания. Паякът се е спотаил в ъгъла и прослушва внимателно песента на своята бленувана Ан; знае много добре, че един ден тя ще кацне и очаква трепетно това радостно събитие.
Не мога да заспя. Често чувам стъпките на Ан вън по мозайката. Обикновено те подминават, но в края на краищата, една вечер се завърнаха и после чух песента на тишината в замръзналите коридори и мухата, която се блъска в прозореца.
Нямам представа как се случи, но се случи.
Това, че е невероятно красива не беше изненадващо; знаех го предварително, защото съм я виждал халюцинирайки, но не мога да си обясня защо се появи с лекарска екипировка. Сетих се: всъщност тя се е маскирала така- вероятно дежурната лекарка- за да може да дойде при мен. Обяснението е просто и никак не е учудващо, че дойде в полунощ; напротив- логично е. Стъпките спряха пред вратата и тя влезе. Усетих как сърцето ми се блъсна и притихна.
„ С кого разговаряш?”
Да- така е! Чувал съм този глас много пъти, взирайки се в абстракциите на Кандински и протуберансите на умираща „Свръхнова”* сред праховите облаци на мъглявината „Вела- хикс”. Това е най- красивия алт на дъното на пееща чаша.
Тя ме пита с кого разговарям, а аз вече не помня. По принцип, вероятно го правя със себе си, понеже в полунощ събирам спектрите на много галактики, за да и подаря калейдоскоп от миражи- нещо което отдавна съм намислил, но в полета на мигриращите птици винаги се счупва някой детайл от периферията на хоризонтите и моят Титаник отново се блъска в айсбергите на вечната Гренландия, поради което се налага да плувам сред ледовете и да колекционирам надежди от очите на давещите се.
„ С кого разговаряш, кой си?”
„ Аз съм. Набрах цветя от зимната градина на моите панелни сънища, за да ти ги поднеса веднага след предстоящото ти заминаване, защото зная, че чучулигите умират пеейки и всяка нова пролет е прелюдия към онази зимна приказка, където грозните патета на Андерсен надничат в сънищата на танцуващи лебеди.
Понеже се приготвих за твоето заминаване, успях да събера колекция от слънчеви зайчета, които тичат по стената, докато те няма и се гонят в паузите, когато преминаваш по коридорите с отдалечаващи се стъпки.
„ Кой си?”
„ Аз съм. Виждам те- танцуваща по петолинията от Полонезата на Шопен и Танца на смъртта от Сен Санс; тогава преминавам през сънищата на Шели и се лутам под фенерите на Невски проспект, защото всеки път там някой пее в тишината на Белите нощи.
Аз съм вечния Гуйнплейн и вечния Квазимодо, който- флиртувайки със своите Есмералди, непрекъснато ги убива и захвърля парчета от междуметия и усмивки от рекламни изчадия на прегладнелите кучета от триумфираща посредственост.
Аз съм фрагмент от танца на „Our common friend”*- войникът без крака на Гаршин, присъстващ официално по случай сватбеното тържество на любимата.
Аз съм вечният шут на вечно отсъстваща кралица. Рисувам си измислици и ги ретуширам с цветовете на дъгата в очакване на Нейно величество, когато един ден премине по Алеята с тисовете и пламъците на Звездното небе, при което ми е възложено да рапортувам, че триумфът се е състоял и възнамерявам да умра от любов.
Аз съм пациентът от бялата стая.
„ Успокой се- усмихва се тя.- Кралицата не иска да умираш.”
„ Кой казва това?”
„ Самата кралица”.
„ Вярно е- продължавам аз.- Всяка кралица има нужда от квалифициран шут, с когото да споделя скуката и ако е необходимо, да го разплаква. Защото няма нищо по- смешно от един разплакан шут, но това е вече друг сценарий. Кралицата се нуждае да бъде възнасяна в облаците и, когато кралят е на война, тази роля се възлага на шута.”
„ Успокой се- усмихва се тя.- Кралят не съществува, а кралицата не иска да бъде възнасяна в облаците.”
„ Кой казва това?”
„ Самата кралица”.
„ Вярно е- продължавам аз.- Съвременната кралица няма нужда от облаци. Сигурно шутът е старомоден и играе друга роля. Но когато един шут се обърка и забрави ролята си, започва да импровизира. Само че тук импровизациите са от друго естество, защото е поставена диагноза, възлагаща на шута ролята на крал, която той никога не е успял да запомни и, която едва ли би въодушевила особено публиката и потомствената кралица.”
„ Успокой се- усмихва се тя.- Тази кралица не е потомствена.”
„ Права си- продължавам аз.- Вече няма кралици със синя кръв. Опитвам се да докажа обратното, но не се получава. Явно синьото на палитрата е изчерпано от предозиране, поради което се е наложило при реализацията да бъде използвано червено като резервен вариант.”
„ Прочетох текстовете ти- прекъсва ме внезапно тя.- Приложени са в протокола от медицинската експертиза като потвърждение относно валидността на диагнозата.”
„ Вярно е- съгласявам се аз.- Доказват недвусмислено, че конкретният шут на конкретната кралица разполага с конкретна диагноза. Луд!”
„ Успокой се- усмихва се тя.- Може би конкретната кралица е също луда.”

Р


* Ентропия – гр.– дял от физиката, обясняващ хаоса, като необратим процес.
* Леониди - гр.- метеорен поток от съзвездието Лъв.
* Олимпия- известната картина на Едуард Мане.
* Мечтание- мелодия на Роберт Шуман, посветена на Клара.
* Озимандиас - образ на Шели
* Свръхнова - гигантска експлозия от колабираща звезда.
* Our common friend – нашият общ приятел.
*