автор: gumbert

В. Набоков

Ателието ми бе останало в наследство от фотографа. До стената все още бе подпряно лилаво платно, на което бе изобразена част от балюстрада и белезникава урна на фона на обгърната в мъгла градина. В плетеното кресло, сякаш пред входа на тази изрисувана с гуаш далечина, аз седях до сутринта, мислейки за теб. При изгрев слънце стана много студено. Постепенно от тъмнината в мъгливата дрезгавина на утрото изплуваха глинени статуетки, - едната бе омотана с мокра кърпа и приличаше на теб. Станах и преминах през обгърнатото от мъглива светлина ателие – нещо пукаше, пращеше под краката ми, - и с края на някаква дълга пръчка прихванах и дръпнах една след друга черните завеси, висящи подобно на парцали от скъсани знамена, по дължината на полегатия прозорец. Пуснах вътре утрото – замижало и жалко,- и се разсмях, без самият аз да зная защо,- може би защото цяла нощ прекарах в плетеното кресло, насред боклуците, парчетата гипс и праха от изсъхналия пластилин,- и мислех за теб.
Когато някой произнасяше името ти в мое присъствие, ето какво чувство изпитвах: някакъв тласък от тъмното, дъхаво и силно движение; така ти повдигаше ръце, поправяйки си воала. Обичах те толкова отдавна, и защо те обичах – не мога да кажа. Теб – фалшива и дива, живееща в безцелна печал.
Неотдавна на масичката в твоята стая намерих някаква празна кибритена кутийка; върху нея имаше надгробно хълмче от пепел и златист фас, груб, мъжки. Молех за обяснение. Ти се смееше зло. След това се разплака, и аз, вече простил ти всичко, прегръщах коленете ти, притисках мокрите си очи към топлата, черна коприна. След това не те видях две седмици.
Есенното утро трептеше на вятъра. Грижливо поставих пръчката в ъгъла. През широкия прозорец се виждаха керемидените покриви на Берлин – очертанията им се променяха от вътрешните преливания на стъклото,- и между покривите се издигаше бронзовата диня на далечния купол. Облаците летяха разпокъсано, за миг оголвайки леко изумената есенна синева. Предния ден бях говорил с теб по телефона. Не издържах и ти позвъних. Разбрахме се да се срещнем днес, до Бранденбургската врата. Гласът ти, промъкнал се през жуженето на телефона, бе далечен и тревожен. Плъзгаше се, губеше се. Говорих с теб, затворил очи, и ми се искаше да заплача. Любовта ми към теб се стремеше навън с прииждащата топлина на сълзите. Представях си рая именно такъв: мълчание и сълзи, и топлата коприна на твоите колене. Ти не можеше да разбереш това.
Когато излязох следобеда навън – за да те посрещна, ми се зави свят от сухия въздух, от потоците жълта слънчева светлина. Всеки един лъч туптеше в слепоочията ми. По тротоара, шумолейки, бързайки, едно през друго, се плъзгаха жълти листа.
Вървях и мислех за това, че навярно ти няма да дойдеш на срещата. А и да дойдеш, все едно, пак ще се скараме. Аз мога единствено да извайвам скулптури и да обичам. На теб това не ти стигаше.
Ето я и огромната врата. През нейния отвор се промъкваха едрите тела на автобусите и продължаваха надолу по булеварда, губещ се в далечината, в тревожните сини отблясъци на ветровития ден. Чаках те под тежкия покрив, между студените колони, до желязната решетка на караулното помещение. Имаше много хора: берлинските чиновници се връщаха от работа, лошо избръснати, всеки с чанта под мишница, в очите им – мътно отвращение, както след като си изпушил евтина цигара на гладно. Безкрай се мяркаха техните изморени и хищни лица, високите яки. Мина една дама с червена сламена шапка, палто от сива агнешка кожа, някакъв младеж в кадифени панталони с копчета под колената. Минаха и други.
Чаках те, опирайки се на бастуна, в прохладната сянка на ъгловите колони. Не ми се вярваше, че ще дойдеш.
А до колоната, близо до прозореца на караулното, имаше някаква сергия – поздравителни картички, карти на града, ветрила от цветни фотографии,- а пред тях на табуретка седеше кафява бабичка, късокрака, пълна, с кръгло, сипаничаво лице,- и също чакаше.
Помислих си: кой от нас първи ще дочака, кой ще се появи първи – купувачът или ти. А видът на бабичката сякаш казваше: "Аз нищо, аз просто така, случайно поседнах тук; е, да, имам си тук една сергийка – много хубави и любопитни нещица. Ама аз – нищо общо..."
Минувачите безкрай преминаваха между колоните, завивайки покрай караулното; някои поглеждаха към картичките. Тогава бабичката цялата се изпъваше, впиваше блестящи, малки очички в лицето на минувача, сякаш за да му внуши: купи, купи...- но онзи, след като огледа цветните и сиви фотографии, отминаваше нататък, и тя, сякаш равнодушно, свеждаше очи, продължаваше да чете червената книга, поставена на коленете й.
Не вярвах, че ще дойдеш. Но те чаках както никога преди, нервно пушех, поглеждах зад вратите към празния площад в началото на булеварда; и отново отивах в ъгъла си, стараейки се да не се издавам, че чакам някого, мъчейки се да си представя, че ето сега, докато не гледам, ти идваш, приближаваш се, че ако отново погледна нататък, из-зад ъгъла, то ще видя твоето палто от морска котка, черния воал, спускащ над очите, - и нарочно не поглеждах, скъпо ценейки своята самоизмама.
Задуха студен вятър. Бабичката стана за да закрепи картичките си. Беше облечена с нещо подобно на късо кожухче - жълт плюш, набран на кръста. Краят на кафявата й пола беше повдигнат отпред по-високо, отколкото отзад, и поради това изглеждаше, сякаш тя върви с издаден напред корем. Ясно различавах леките, приятни гънки върху малката, кръгла шапчица, и върху вехтите патешки ботушки. Тя делово обикаляше своята сергия. Наблизо, върху табуретката, остана книгата – пътеводител на Берлин,- и есенният вятър разсеяно обръщаше страниците, мачкаше картата, провиснала измежду тях подобно на хармоника.
Стана ми студено. Цигарата тлееше накриво и издаваше горчива миризма. Вълните на недружелюбния студ проникваха до гърдите. Купувачи нямаше.
А бабичката отново бе седнала, и понеже табуретката бе прекалено висока за нея, наложи й се в началото да се поразмърда, настанявайки се, подметките на тъпите й ботушки все не достигаха тротоара. Захвърлих цигарата, като при падането й я подхванах с края на бастуна: огнени пръски.
Мина вече около час,- а може би и повече. Как съм можел да си помисля, че ще дойдеш? Небето незабележимо се превърна в един огромен облак, и минувачите вървяха още по-забързано, прегърбваха се, попридържаха шапките си, някаква дама, която пресичаше площада, вървейки отвори чадърчето си... Би било истинско чудо, ако ти дойдеше сега.
Бабичката акуратно отбеляза страницата, и сякаш се позамисли. Струваше ми се, че тя си представя някой чужденец-богаташ от Адлон, който ще закупи цялата й стока, ще надплати за всичко, и ще си поръча още и още картички с изгледи, и всякакви пътеводители. И, вероятно, на нея не й бе много топло с това плюшено кожухче. Но нали ти обеща, че ще дойдеш. Припомнях си разговора ни по телефона, неясната сянка на гласът ти. Господи, как само исках да те видя. И отново задуха неприятен и студен вятър. Вдигнах яката.
И изведнъж прозорчето на караулното се отвори, и зеленият войник повика бабичката. Тя набързо изпълзя от табуретката и, изпъчила корем, се дотътри до прозорчето. Със спокойно движение войникът й подаде канче, от което се вдигаше пара, и затвори прозореца. Зеленото му рамо се обърна и потъна в тъмнината на помещението.
Бабичката, внимателно понесла канчето, се върна обратно на своето място. В канчето, съдейки по кафявата ивица на пяната по края, имаше кафе с мляко.
И тя започна да пие. Никога преди това не бях виждал човек да пие с такава съвършена, дълбока, съсредоточена наслада. Тя забрави своята сергийка, картичките, студения вятър, богатия американец, - и само отпиваше, сърбаше; за нея съществуваше само кафето, а и аз забравих за своето мъчително очакване, и виждах пред себе си само плюшеното кожухче, помътнелите от блаженство очи, късите ръчички във вълнени ръкавици без пръсти, стискащи канчето. Тя пиеше продължително, отпиваше с бавни глътки, благоговейно облизваше пяната по края, топлеше дланите си на топлото канче. И в душата ми се разливаше тъмна, сладка топлина. Душата ми също отпиваше, също се стопляше,- и сякаш самата кафява бабичка беше с вкус на кафе с мляко.
Изпи го. За миг застина. След това стана и тръгна към прозорчето,- за да върне празното канче.
Но за момент се спря. Устните й се свиха в усмивчица. Бързо се домъкна обратно до сергийката, измъкна две цветни картички, и като притича отново до желязната решетка на прозорчето, леко почука с вълненото си юмруче по стъклото. Решетката се отвори, оттам се подаде зелен ръкав с блестящо копче на маншета, и бабичката пъхна през тъмния отвор на прозореца канчето и картичките, и бързо закима. Войникът, разглеждайки фотографиите, се обърна и се скри в тъмнината на караулното, бавно притваряйки прозореца.
И в този момент аз почувствах нежността на този живот, съкровената благост на всичко онова, което ме заобикаляше, сладостната връзка между мен и всичко съществуващо, - и разбрах, че радостта, която търсех в теб, не се таи само в теб, а е навсякъде около мен, в прелитащите улични звуци, в хастара на смешно повдигнатата пола, в металното и нежно свирене на вятъра, в есенните облаци, вещаещи дъжд. Разбрах, че този свят съвсем не е борба, не е низ от хищни случайности, а проблясваща радост, благо вълнение, подарък, който ние не ценим.
И в този миг, най-накрая, ти дойде, по-точно не ти, а двойка немци,- той в непромокаем плащ, краката обути в дълги чорапи – подобни на зелени бутилки, тя – слаба, висока, в тигрово палто. Те приближиха сергията, мъжът започна да избира, и моята кафена бабичка, почервеняла, наперена, гледаше ту в очите му, ту картичките, бързо мърдайки вежди, както някой стар файтонджия, напрягайки цялото си тяло, подкарва старата си кранта. Но немецът още не бе успял да избере, когато жена му сви рамене, дръпна го за ръкава, - и тогава аз забелязах, че тя приличаше на теб,- сходството беше не в чертите, не в дрехите,- а именно в тази отблъскваща гримаса на погнуса, в този плъзгащ се и равнодушен поглед. И те си тръгнаха, без да купят нищо,- а бабичката само се усмихна, постави обратно картичките на мястото им, и отново потъна в своята червена книга. Нямаше смисъл да чакам повече. Тръгнах по свечеряващите се улици, надничах в лицата на минувачите, улавяйки техните усмивки, изумителните им малки движения,- ето как подскача плитката на момиченцето, което хвърляше топка към стената, ето как се отразява божествената печал в лилавото овално око на коня: улавях и събирах всичко това, и едрите, косо падащи дъждовни капки падаха все по-начесто, и аз си представих прохладния уют на моето ателие, изваяните от мен мускули, чела и кичури, и усетих в пръстите си мекия гъдел на мисълта, която започваше да твори.
Стъмни се. Дъждът се усили. Вятърът буйно ме посрещаше на завоите. А след това иззвъня и засия с кехлибарените си прозорци трамвайният вагон, пълен с черни силуети,- и аз в движение скочих вътре, взех да бърша ръцете си, мокри от дъжда.
Хората във вагона седяха настръхнали от студ, сънливо поклащайки се. Черните стъкла бяха целите покрити със ситни капки дъжд, и приличаха на нощно небе обсипано с бисерни звезди. Ние се носехме покрай някаква улица, обградена от шумящи на вятъра кестени, и все ми се струваше, че мокрите клони се удрят в стъклата. А когато трамваят спираше, чуваше се, как по покрива се удрят откъсваните от вятъра кестени: туп - и отново, силно и нежно: туп... туп... Трамваят прозвъняваше и потегляше, и блясъкът на уличните фенери се пречупваше в мокрите стъкла, и аз, с чувство на пронизващо щастие, очаквах повторението на тези силни и кратки звуци. Тласъкът на спирачката, спирката,- и отново самотно падаше объл кестен,- след малко още един, удряйки се и търкаляйки се по ламарината: туп... туп...