автор: djungla

“Никога, никога няма
да бъда отново дете –
както когато съм с теб;
в креватчето ми,
под твоите рамене
ще е само плачът
на сърцето.”
Цветан Тодоров

* * *
Знам, че
никога няма да бъда отново дете.

Колко път е – оттука до Дания,
до Америка, до Австралия,
до не знам си къде...
Колко път е... но все е незнаен.
Твърде глупаво – с тези имейли –
без да зная въобще откъде,
аз ти пиша и чакам ответи,
но да тръгна?
Защо ме зове
тоя корен, от който израснах.
Как да скъсам стеблата под мен
и да тръгна,
но вече пораснах,
вече няма да бъда дете.

А животът ми – низ от четвъртъци.
Като вятър животът ми,
но не онзи, попътният.
Като болест ме стиска там,
вътре, във гърлото,
тая радост от тебе останала,
тоя смях като спомен отвлечен
и невинното детско усещане,
че е пролет, когато те срещам...

Тъй далечни са,
а пък тези четвъртъци,
от които отърване няма,
ме задавят там, вътре, във гърлото...
Нищо път е оттука до Дания.
Но да тръгна... не искам!
Нещо тукашно все ме влече –
не го казвам със злоба,
а със стиснати устни:
знам, че никога няма да те напусна,
но и никога няма да бъда отново дете...

Само
днес нещо твое си спомням.
Нещо твое живее днес в мен.
И щастлива съм сред покоя
на невинното детско сърце.
Днес с любов ме зове
тоя корен, от който израснах.
Как да скърша стеблата под мен
и да тръгна, но вече пораснах,
вече никога няма да бъда дете.