автор: miglena

Не си видял снощи небето ... а от Черни връх до Петрохан облаците развяваха плитки, в които като тибетски молитви вплетох маково опиумни и нарцисово тебесъзиращи воали, извезани с усмихнати обичащи мъниста от сърцевината на вековен баобаб.

Не си чул в полунощ пристигането на слънчогледовата карета, в която палавата мъгла опна от кринолините си въжена люлка, напудри лакеите с еделвайски скреж от перуката – дар от Перун, натопи ледени пантофки в пунша на кочияша, а дантеления си корсет усука на Карменско ветрило.

Не си вдъхвал на зазоряване змейските огньове, които ближеха стъблата на кестените, сънуващи булчинските си свещи, прокарваха езици по едва напъпилите, но вече знойни устни на девствени кокичета, омайваха до предекстазна лудост смокиновите снаги, докато изгревът лъчеписваше короната на царствен люляк със заклинателно признание: „Не мога без теб”.

Не си отпивал по пладне от жаждата на прегладняло вълче, изгубило пътека към бърлогата като преследвало сянката на слънчево зайче, треперещо от страх и студ на разранени и отмалели крачета, молещо очичките си да заплачат, че да го надуши мама и да го гушне както само тя знае и може, така нежно, че чак Земята да разхлаби челюстите на затворническия капан на притеглянето си и от обгърлилата го прегръдка на друг свят, да се усети как сякаш му поникват крилца.

А аз вече не съм едно "аз"... Без значение какъв час отмерват камбаните, ти си слънцето в лявото и луната в дясното ми око, ти си синьозелената безбрежност на третия взор, галещ слепоочията на звездните палми, ти си молитвената броеница на безмълвната нимфея ... а аз съм твоята жадна огнена мъгла - не за вода, не за вино, не за амброзиански нектар дори, а в безкраен прегърнат миг да ме лъчеписваш ...