автор: babazlata

От хвърлените камъни по мене
параклис чуден ще си съградя,
и там смирен ще падна на колене,
скрибта си жарка да Ти пришептя.

/ 24 април 1951,
Преображенски манастир

Мирис на пръст и свежа трева, буйни огньове нейде далече на хоризонта, диви цветя, още спящи, но вече измили очи, за да посрещнат още едно чудо, още един нов ден… Вековни дървета, стари, опитни планинари, песен на малки шарени птички, не просто песен, а молитва. Ето, вятърът също се буди, бавно и старателно минава между листата, за да ги залюлее като прилежен клисар... Всичко на този свят си има своя собствена музика, не просто музика, а молитва, трябва само да си пастир, за да я чуеш, само един пастир може да види тази картина, не просто да я види, а да я чуе. Едва тогава, едва, когато си успял да видиш света, можеш да размишляваш върху него. Човек, първо трябва да е бил пастир, за да стане пустинник.
Има неща, които не могат да бъдат написани на лист, няма достатъчно свещен лист за това, а Библията отдавна вече е написана. Има такива имена, които не смееш никъде да напишеш, не се чувстваш достоен и не искаш да ги оскверниш...Има неща, които са вътре в теб и са толкова истински и свещенни, че ти се струва страшно да ги произнесеш, за да не ги омръсиш. Има неща много по- силни от нас самите, съществува нещо истинно и истинско, и макaр да не можем да си представим това нещо, тази съвкупност от светлина и звездна музика, същата музика, която Орфей е открил, че звездите излъчват, тя съществува. Тя е тук и е част от нас както и ние сме част от нея. Господ е в нас и ние сме част от него. Колко е ограничено човешкото мислене, как не можем например да си прeдставим, че вселената е безкрайна. Понятието безкрайност е неразбираемо за човешката психика. Е може ли тогава човек да обича безкрайно както ни учи Той?? И да не може нали затова сме тук, да се научим, нали затова се лутаме в търсене на нашия оазис цял живот…Явно обаче някои хора могат да разберат понятието безкрайност, явно жегата и безкрайните пясъци не убиват вярата им, а просто я подхранват. Как искам и аз да вярвам докрай, как искам когато видя само моите стъпки в пясъка да не си помислям, че Той, моят Пастир, ме е изоставил, а да знам вътре в себе си, че той ме носи, а това на пясъка всъщност не са моите, а неговите стъпки, защото Той е поел изтощеното ми тяло в ръцете си и ласкаво ме пази.
Всеки има своята пустиня, своят житейски път- духовен и физизически. Аз тръгвам в една посока, ти в друга, може по пътя да се срещнем, може дори да се познаем, стремим се да оставим вечна следа, стремим се да не изчезнем от този свят, а да живеем вечно чрез делата си. Някои успяват, успяват, защото знаят цената на живота, защото обичат другите повече от себе си, защото всяка сутрин се будят с желание да Му благодарят за новия ден, за този безценен подарък, че са тук и че още един прекрасен ден ще обичат този свят, хората в него и изобщо целия живот. Как само всички ние се стремим да притежаваме света без да съзнаваме, че ние сме част от него и това е най- силната връзка, не притежанието, не подчинението..Колко е трудно да се бориш за нещо, а колко по- трудно е да се лишиш доброволно от него, когато го получиш, защо ли е така? И кое ли е по- трудно всъщност, да вършиш чудеса, или да накараш хората да повярват в тях? Защо забравяме толкова често, че именно вярата сбъдва чудасата?
Всеки човек е вселена, вселена със собствена красота, в която живее Той, и някакси си струва да направим дома му по- уютен, по- добър. Моят пустинник, този , който денонощно броди в мен и търси най- добрия път, този, който се старае да изчисти моята вселена от всяко зло, за да му е приятно на Него да живее в душата ми, този мой пустинник страда денонощно. Как е възможно технологиите да се развиват толкова бързо, а човешкото съзнание да е в застой от векове, нищо не се променя, още я има агресията, войните, безмислените жертви, само оръжията се сменят подвластни на техническия прогрес. Човек явно трябва да изстрада чистотата във своята вселена, именно пустинникът в душата на всеки човек е сякаш този, който трябва да понесе това страдание, за да сме добре всъщност ние; за да е чиста душата ни и онова божествено пламъче да свети ярко в нас. Колкото повече нашият пустинник поема болките ни, колкото повече камъни изхвърля от сърцата ни, толкова по- силен става той, и по- силно подхранва вярата ни и ни дава сили да не се отчайваме.
Всеки от нас носи в себе си този пустинник, който е част от нас и изстрадва мъката, изчиства злобата и прави сърцата ни светли и уютни, за да посрещнат най- великия гост чисти и, за да живее божествения пламък в нас. Не само отделният човек обаче, а всеки народ си има такъв пазител- пустинник, грижещ се за душата му, изстрадващ болката му, за да запази духа му, божествения му дух. Свети Йоан Рилски не е само светия, чудотворец, той е нашият българският пазител, нашият пустинник и когато се обръщаме към него нека не забравяме това, нека нашата молитва е насочена не само към нас самите, а към целия ни народ. Именно чрез една такава молитва ще станем по- съпричастни, именно чрез нея нашият пустинник, нашият светия ще ни даде онази вяра, която сбъдва чудесата.