автор: scenaristbg

Нъречи мъ бисквитъ и ми смигнъ
а ас ут вътри затуптях
нищо, чи съ клатих кът мутика
и ти пях с присипнъл глаз.
Недей така - й казах -
Мила моя, нима за мен не си
като онез бисквити, за които са воювали навремето?
Недей ми пя за дракони и чуждите невести -
Пияни сме - словата твърде много, твърде честни.

И ут романтикъта тъй са спънах,
чи кълъбикнах тъ и теб ф рова.
Изникнаа ни две цицини- кът щраусуви ейца.
запомни ли мъ барем, чи ас ут ударъ ли, не разбрах,
амъ пилтечъ вечи, нито чуа, ниту видъ,
искъм дофтур дъ мъ ликувъ у дума!

Летяхме двамата във романтичен вопъл,
гласовете и душите ни се сляха в общо "а",
няма вече да ти говоря за Софокъл,
летим, следмалко удар, останал неудостоен със крясък,
в главата ти се появи мисълта за нашите деца.
Ах, сега едвам говориш, мила моя,
Нима не щеш да го повторим?

Кък дъ ти говоръ кату фъфлъ,
ут ударъ изфръкна ми зъба
и фместу пипируди, виненки съ блъскът
над нас кръжад къто ята.

Ще се връщам към спомена, мила моя,
достатъчни са моите слова.
Косите ти са черни, макар по селски малко мазни,
устните са сладки катo халва.
Нима искаш друго да ти кажа -
замълчи, нека аз напълня твоите уста.

Мазнъ, черна, малку рошъвъ,
как съ флюбих ни разбрах,
наречи мъ бисквиткъ и ми смигнъ
и вече твоъ бях...