автор: amadeus

-Ей, как се казваш? - попита смутено жената, когато Василчо се втурна към нея още с влизането й и буквално се вкопчи в ръката й.
Един немирен кичур коса стърчеше на върха на главата му като въпросителна -над комиксов герой.
Само че Василчо не беше комиксов герой, а аутист, лишен от всякакви речеви способности. Заключен в своя малък свят, той търсеше начини да проникне в нашия, за да получи това, което заслужава - внимание и обич.
Щом си харесаше някого, Василчо се вкопчваше в него, а при всяко отваряне на вратата се втурваше да си вземе палтото, сякаш несъзнателно виждаше в това изход от собственото си състояние.
Как при тази гледка човек да не се почувства малък и незначителен с проблемите си, в корена на които обикновено стои самия той?
Как на фона на това изглеждат човешките стремления, които в днешно време не са нищо повече от съвкупност от егоизъм и меркантилност, облечени в благородни одежди, в различна степен отровили съзнанието, но еднакво ефективно?
А всичко може да бъде толкова просто...
Единственото, което би трябвало да даваме и да изискваме в замяна, е топлината, защото само тя символизира живота и само с нея ни помнят след смъртта.