автор: Mentolka

Когато водата тече – бавно, нежно и топло по моите страни си мисля, че това си ти.
Ти – една сълза, една въздишка, едно желание. Не, не едно, а едното, защото всичко свързано с теб е важно, то е ... ти си. Подлогът и сказуемото, утрото и вечерта, вдишването и издиханието. Не, не че около теб се върти земята, но ... Всъщност е точно обратното. Когато теб те има земята спира да се върти. Защо ли? Защото аз го искам, по-точно защото аз те искам.
Сега ще ме попиташ: „Как?” и аз ще ти отговоря: „Като вишна ...”. „Не те разбирам” – ще последва. Какво има за разбиране ... просто така. Необяснимо и елемнтарно. Представям си, понякога, само понякога, как ядеш вишни. Големи и сочни, винени, еднакви и обли. Сладки ли са? Сега разбираш ли ме? Разбираш ли защо като вишна? Защото бледият червен сок се стича по брадичката ти. Защото ми напомня на един изяден от теб домат ... в ..., не момня в коя пицария. Защото е и кисело ... вишните са и кисели. Преляти. Като теб. От черно в бяло. От студено в топло. От сухо във влажно. И после обратно.
После отливаш. Когато се скрие луната ... когато има слънце. И после ... няма после. Има сега. Нали? Е, има и вчера, но то вече е бледо. Останало е от другата страна на тази страница. Преди, след, над или под тези редове.
Пишеш.
Почеркът ти е нащърбен. Като теб. Обаче буквите под перото ти са живи. Понякога имам чувството, че някоя от тях ще ме целуне. С ... с-то ти. То сякаш се навежда към мен, или аз към него и тъкмо да се докоснем, ах, това докосване и ... идва друга буква. И точка. Много точки. Прескачат се. Да, прескачат се. Да, буквите ти ... и точките. И малкото запетаи, сложени на предиханията.
Сега се замислих ... ще те накарам да прочетеш горните два реда наглас. Искам да чуя, много държа. Да чуя, да осезая това „да”, онези „да”.
След това ще ти поискам автограф под моя разказ. За да видя пак тези букви. А също и ръката, която ги рисува. Дясната. Точно. Тя е виновна за всичко ... тази мръсница. Да. Защото тя е първото, което усетих от теб. Първия допир. Тя и нейните пръстени – по два на пръст.
После мисля да потанцуваме, защото тогава ще имам достъп и до лявата. Да, така се запознах с нея, помня. Танцувахме. Нещо хубаво ли беше? Помогни ми, защото аз не помня. Нещо бавно, нещо бързо?
А сега ще те помоля да ми налееш питие, за да те видя точно така, както когато ме онеми. Кагото беше началото или краят.
Помня начина, по който ти стоеше роклята. Роклята подарена ти от една приятелка. Дори не помня цвета й, но и сега я виждам – гънките й, формите, нишките, на които толкова завиждах, защото ти обичаше тази рокля. Докосваше я и понякога я погалваше, с толкова любов. Не че съм ревнив, но ... просто искам всичко.
Красиво е. Много красиво. Като теб ... сега ще се вбесиш и ще ми се скараш, но ще рискувам.
Ела сега. Седни пак срещу мен и чети докато пиша. Наопаки. Защо ли? Защото си необикновена и така е редно. Наопаки.
Сега ще кръстосаш крака. Знам го. Просто го знам. Не питай от къде. Няма да ти кажа. И винаги десния върху левия. Закон. И черния панталон. Не, ти нямаш черен, повече от сигурен съм. Тъмносин е. Достатъчно тесен, за да показва, достатъчно син, за да радва и достатъчно тъмен, за да крие.
Остана само още нещо и свършвам. Може би най-важното. Очите ти. За лицето няма да говора, но очите ... Господи! Тези очи. Леко присвити. Галещи. Бех си пожелал никога да не мигаш. Аз също да не мигам. Мисля даже, че това е най-хубавото. Да те гледам. Буз думи, без говор всъщност. Само поглед, лист и писалка. И това е ...
А сега ... казвам ... думата по-хубава от благодаря. И мисля, че това е всичко. Ще запаля всички лампи. И ще се откъсна от твоята снимка ...