Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Lombardi
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13996

Онлайн са:
Анонимни: 393
ХуЛитери: 7
Всичко: 400

Онлайн сега:
:: ZAGORA
:: abonat
:: Lombardi
:: NadiKa
:: Albatros
:: Patrizzia
:: Hulia

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаАманда
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

„Толкова се тревожеше, че става на 50. А в ковчега изглеждаше спокоен и като че ли беше на 30.”
Бръчките й стават остри, когато говори. В тялото й има друго тяло, в него още едно.
„Бях в стаята, в онзи дискретен хотел в Милано. Тогава телефонът извъня. Мадам, мадам, ужасна катастрофа. Къщата ви изгоря, каза тя. Стоях права в средата на стаята, опряла ухо в студената слушалка, на стотици километри от Франция, а мъжът ми, попитах. И едва чух отсреща „Той е мъртъв”
Докосва с пръсти устните, после бузите, челото, косата.
„И после журналистите. Камери и микрофони натикани под носа ми, в двора на дома ни в Марсилия. А зад вратата самият ужас, самото опустошение. Там все още стояха колите на пожарникарите, полицията бе отцепила района, до прозореца на нашата спалня бе опряна стълба. Един полицай опита да ме успокои. Мъжът ви не е страдал дълго, мадам, каза той. Не е страдал дълго, мадам. Мадам? Мадам, мъжът ви не е страдал дълго. Открили го по пижама, в кухнята, опитал се е да предпази лицето си от дима, но въглеродният двуокис го е повалил, първо на колене, а после по лице. Върху мрамора. Открили го така. И по-млад. С цели 20 години.”
Гласът на жената става по-висок. Клепачите й разкриват пъстрите ириси. Окото й се взира в мен, в езика ми, който зад зъбите сглобява сричките, а после думите. Разтварям устни, показвам мрака в мен, поглъщам образа й. Лицето, със ситните бръчки по слеопоочията, малкия едва забележим белег, с остри крайща върху брадичката, скулите. Езикът ми размазва чертите й по вътрешната страна на зъбите, след това по ръба на резците, опитвам я на вкус. Нея и двете други тела под кожата й. Поставени едно в друго. Като червена матрьошка, купена от Червения площад и прекосила цялото небе над Европа, за да стигне до тук. До това кресло, в което са потънали бедрата й.
„Бях накичила къщата с коледни украси, преди да замина за Милано. Навсякъде висяха венци с бели, червени и златни свещи. Навярно някоя недогасена свещ е изпуснала фаталната искра...”
Под кожата й някой се съпротивлява, тя се навежда към мен и очите й отново застиват върху моите. Мога да се отдръпна, да направя две крачки назад, дори да протегна ръка и я отблъсна. Ако я докосна тя ще се стресне. Ще изправи отново гръбнак, ще кръстоса крака. Ще запали цигара. Но няма да промени изражението си. Отскачащите от устните й думи, тъмнолилавия език, устните с тъмно червило и мракът зад тях. Диша с раменете си, после с корем, усеща се под тънката материя на роклята, после с бедра, с глезени. Тялото й е дъх.
„Когато се запознахме той искаше да се самоубие. Аз го спрях. После, когато аз исках да сложа край на скапания си живот, той скачаше, гневеше се. Винаги си заслужава да се живее. Винаги си заслужава да се живее, така казваше. Повтаряше го. Винаги си заслужава да се живее. Винаги? Какво значи винаги? Бяхме се заклели да останем заедно цял живот. А той ми погоди този номер. Тази отвратителна шега. Остави ме сама в онази къща в Марсилия”, продължава тя и ръцете й покриват лицето.
Оглеждам стената зад гърба и чакам разказът да свърши. Както се чака краят на филм. Онези бели стройни букви на черен фон, буквите, които изписват The end. А преди това по екрана притичват имената на главните действащи лица, имената на режисьора и сценаристите, имената на второстепенните, статистите, а после осветление, звук, музика, костюми. А тя е сама, с другите две тела под кожата си. Едното на 30 години, когато го е срещнала. Трупът в ковчега. Другото на 35, когато е искала да се самоубие. И 50-годишната кожа, която сега покрива всичко.
„След 50 години нищо вече няма значение, нищо. Бих преглътнала всичко. Стопяването на ледниците, изсичането на екваториалните гори, разрастването на озоновата дупка, изчезването на видовете, но не и...”
Тя спира, долавям лека въздишка в раменете й.
„Казваше ми „Искам да те нарисувам”. Така казваше. И ме рисуваше. По стената, с показалец, оцапан с кетчуп. Потапяше пръст в чинията със спагети, и после рисуваше профила ми на стената между нас. Накрая измивах рисунката и кетчупът се стичаше по стената като кървава следа.”
Жената пали цигара. Жестът й е рязък.
„Чукаше на вратата, зад която бях аз. Питах – кой е там? А той ми отговаряше – ти си, ти си, ти си. Когато пътувахме в самолет той сядаше до прозореца, защото знаеше, че се страхувам от високото. Описваше ми покривите на Париж, покривите на Ню Йорк, покривите на Хонк Конг, полетата на Китай, пустините на Азия, пясъците на Африка и горите на Мадагаскар. Живееше, за да пътува. Живеех с думите му. С шала, който донесе от Монголия. Шили са го деца, Аманда, казваше, шили са го деца. А името ми насичаше. Сякаш държеше пръст върху спусъка на пистолет, който в последния миг отказва да произведе изстрел. Аман-да, зад зъбите му името ми звучеше като име на Бог, един Бог, който го обича”.
Тя докосва ръцете си и сплита пръсти. Носи гривна от сребро, която мигновено се скрива под ръкава.
„Родена съм след войната, а той преди нея. Аз видях построяването на новия свят. А той бе видял краха на стария. Кой е предполагал, че... Кой въобще би предположил?!”


Публикувано от hixxtam на 19.01.2008 @ 15:42:55 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 6


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

25.05.2022 год. / 19:49:27 часа

добави твой текст
"Аманда" | Вход | 5 коментара (10 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Аманда
от radi_radev19441944 на 19.01.2008 @ 16:47:26
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Винаги си много оригинална.
Пожелания!


Re: Аманда
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 20.01.2008 @ 09:07:57
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря, не много довършен разказ, но ще го помисля пак, радвам се, че намина.

]


Re: Аманда
от mastilo на 19.01.2008 @ 16:49:40
(Профил | Изпрати бележка)
"Аман-да", като Амон Ра, богът слънце, който не е слушал Аманда Лиър, но пък е вдъхновил древните за трепанацията. Колко пренаселено от въпроси може да е в една глава(текст), и отчайващо самотно. Това, което разказва героинята е егоистично силно. Като божество. Като слънчево изгаряне на N-та степен. Като разказ. Ще го мисля.


Re: Аманда
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 20.01.2008 @ 09:10:17
(Профил | Изпрати бележка)
Аз пък ще помисля върху това, което ти казваш - "егоистично силно", въобще не ми хрумна, наистина. Радвам се да те видя)

]


Re: Аманда
от haramia на 19.01.2008 @ 16:59:11
(Профил | Изпрати бележка)
Усеща се този разказ, по вътрешната страна на зъбите, по ръба на резците...
И остава вкус. И дъх. На бадеми.


Re: Аманда
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 20.01.2008 @ 09:11:12
(Профил | Изпрати бележка)
Но не и бадемов ликьор-;) Горчиви лешници, сладки бадеми. Благодаря за прочита.

]


Re: Аманда
от Ufff на 20.01.2008 @ 09:18:56
(Профил | Изпрати бележка)
Здравей, С.!
Четох го още вчера този текст. Рязък е като жеста на палещата цигара героиня. Между редовете "видях" поне 2-3 намигвания към читателя. Например рисунката с кетчуп и въпросителните около "винаги".
Намигвам ти и аз-;), дори да съм си въобразила.)

Поздрав!


Re: Аманда
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 20.01.2008 @ 09:25:41
(Профил | Изпрати бележка)
Здравей, С.
Радвам се, че си видяла намигвания, както каза вчера един мой близък човек - най-важното е един текст да буди някакви асоциации...) И се радвам да те видя)

]


Re: Аманда
от Rhiannon на 21.01.2008 @ 13:44:05
(Профил | Изпрати бележка)
Да, предполагам, че след седмица, месец, ден Аманда ще започне да се пита, дали въобще е съществувал и въобще дали тя съществува.


Re: Аманда
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 23.01.2008 @ 07:23:36
(Профил | Изпрати бележка)
Честно казано, не бих искала да е точно така...
Хей)

]