автор: Ljastoviza

Мъжът, пред когото немея,
не вика по-силно от мене;
мъжът, пред когото бледнея,
с юмрук не държи на колене.

В света му не чакат безброй хубавици;
ни яхта в Монако, ни вила във Кан,
душата му - дом за премръзнали птици,
смехът му - сред жаркото лято фонтан.

Мъжът, във когото се вричам, съблича
сърцето ми женско със блага ръка,
посегнала точно мен да обича
в листака на някоя дива лъка.

Мъжът, пред когото на прага застивам,
вторачен във залеза, пуши лула;
а вечер, когато до него заспивам,
Бог се преражда в две топли тела...