автор: tender

Една сълза напуска своя дом.
Притихнала, на прага му застана,
отказа се от синия подслон,
след себе си оставя жива рана.
Последват я и други след това -
от рани в него място не остана.
Сега домът е само синева
от сълзите дълбоко изорана.
В мен всяка мъка има свой живот
разлюшкана, изпиваща и нежна,
щадяща ме, превръщаща ме в скот,
зовяща ме към остров неизбежен,
дълбока или пагубна дори
или пък тиха, молеща за вечност,
объркваща Обичам и Боли,
изпробваща последната ми нежност...
И мъката е начин да си жив,
и тя е знак, че още теб те има,
полюшващ се по пътя на Сизиф,
разбираш, че животът има име.