И аз паднáх “под общия позор” –
днес ме напъна поетичен зор.
Озъбиха се бягащите рими:
“Опитай да ни уловиш, любима!”
Душата ми обаче – уморена –
безславно се предаде на терена
на поетическата труда битка.
Провалът май е моята визитка...
Но напънът все още ме подпира –
не мога да зарежа свойта лира –
затуй ще се напъна с двойни сили,
ще опна поетическите жили,
гръбнакът си до болка ще огъна,
ръцете си в писалки ще превърна,
сърмичките на римите ще свия –
я стига са ми се гордели тия!
Били изящни, горди, непокорни –
Друг път! Сега ще им се види горно!
Ще ги напъхам в стегнати куплети –
и с поетическия връх на арбалета
вратлетата им тънки ще посоча –
да смеят само после да ми скочат!
Ще ги завъртам с майсторство умело –
от напъните ми придойде смелост,
от напъните в мен напират чувства
и раждам “поетическу изкуству”.
Сега, когато превъзмогнах зора
и сборих поетичната умора,
се чувствам вече трайно облекчена –
красива поетическа вселена.