автор: Ljastoviza

- Мамо, мамо, нали ще се върнеш и този път? Нали ще си дойдеш жива пак на нашия хълм? Нали пак ще храним заедно синигерите? - Жанин беше вкопчила ръчички в полата на майка си, цялата вече мокра от сълзите й.

- Надявам се, миличка! А ти слушай Адела, лягай си навреме и не се карай с Валтер.
Карла едвам се наведе от болки, погали мокрото личице на петгодишната си дъщеричка и я целуна по челото:
- Обичам те, миличка!
- Обичам те,мамо! - хвърли се на врата й Жанин, а Адела, икономката, едва се сдържаше да не заплаче и тя.
После шофьорът придружи госпожа Крюгер до внушителната лимузина, като я прикрепяше, за да не падне. Моторът избръмча, колата направи завой по чакълената настилка пред вилата и се заспуска по хълма плавно надолу към болницата в близкия град.
Вече се здрачаваше и всичко беше утихнало в тази ранна пролетна привечер на хълма. Не се чуваха птички, а светлинките на къщите долу в селцето светваха една по една като истински звезди. Понякога на Жанин й беше трудно да ги различи от небесните. Там, на хълма, живееха уж на земята, а толкова близо до небето. Близо до небето, а никога не бяха виждали Бог. Не ги ли обичаше Бог, та не минаваше да ги навести или поне да се покаже иззад някой облак, когато небето слизаше до комините на обширната им къща...
- Хайде да се прибираме, Жанин! - Адела подаде ръка на момиченцето.
Беше вече седем години икономка в това заможно семейство, ако можеше още да се нарече семейство. Откакто се разболя госпожата, всичко тръгна наопаки. Господин Крюгер, по професия адвокат, се изнесе наскоро. Не можел да понася страданията на жена си. Смяташе, че нейната болест е виновна за всичко, че тя е разбила семейството им. За Валтер и Жанин се грижеше почти изцяло Адела, както и за имението и за домакинството. Родителите на госпожа Крюгер идваха рядко. Баща й, едър индустриалец, нямаше време, а майка й имаше хладно отношение към нея. Дали защото беше чехкиня, Адела не разбираше тези отношения.
- Адела, ти как си представяш смъртта?- попита изведнъж Жанин, докато влизаха в къщата.
- Никак не си я представям, миличка! - шокирана отвърна Адела.
- Аз пък често я сънувам!
- Сънуваш смъртта?! - изсмя се осем годишният Валтер от хола, който бе чул разговора.
Жанин млъкна. Мразеше брат си, когато й се подиграваше. А толкова й се искаше да разкаже сънищата си, да разкаже как нощем, след някой сън, в който се бе появила смъртта, се събуждаше свита на кълбо и не смееше да мръдне от страх до сутринта. Сънуваше я една такава костелива, без лице, обгърната с черен плащ и коса в едната си ръка, а в другата държеше дълга тръба. И тръбеше, така зловещо тръбеше, тръгнала на лов из археологическия музей. И защо ли Жанин беше винаги в този музей, какво правеше там сама? Усетеше ли присъствието й, чуеше ли тръбенето й, притихваше в съня си зад някоя голяма каменна колона и се молеше смъртта да не я забележи и да я подмине. После се събуждаше с пресъхнало гърло, вцепенена и чакаше да съмне...
На хълма, на който живееха, имаше само още две-три къщи. Може би затова там кацаха толкова синигери. Жанин и майка й ги хранеха и те ставаха още повече. Един ден решиха, че имението ще се казва „Хълмът на синигерите”. Но сега майка й я нямаше, не знаеше дали ще я види отново жива. Всичко беше опустяло, сякаш синигерите тъгуваха и не идваха толкова много. Жанин си представяше как някъде са се свили в гнездата си и тихо страдат за майка й...
Веднъж се бяха облекли да излизат на разходка с Адела. Докато тя проверяваше дали са затворени навсякъде всички прозорци, дали са изключени електрическите уреди, Жанин изскочи навън. Втурна се към пътя, който се извиваше с многото си завои като змия от последната къща горе до долу в селцето.
- Жанин, не излизай на улицата! - викна й Адела.
- Няма! - отвърна Жанин.
Застана край пътя да изчака Адела. Видя на асфалта нещо да мърда. „Какво ли е това? - запита се Жанин. - Прилича ми на птиче... Ако е птиче, някой може да го смачка! Трябва да го спася!...” Излезе на пътя и клекна до птичето. „Но това е синигер! Бедният, едното му крилце е цялото в кръв! Дали не го е нападнал котаракът на съседите? Жив е! Трябва да го спася...” Гледката с тежко раненения синигер така силно я беше погълнала, че Жанин съвсем забрави, че се намира на средата на улицата. Мислеше си само едно - ако успее да спаси синигера и той оживее, лекарите щяха да помогнат на майка й да оцелее.
В този момент иззад завоя отгоре изведнъж изскочи с голяма скорост джип. Шофьорът, не очаквал човек на пътя, още по-малко дете, натисна спирачките. Твърде късно. Джипът удари Жанин в главата, от удара телцето й изхвръкна и се пльосна на чакъла край пътя...
........................................................................
- Боже, мой, какво става?! Какви са тези сирени на линейки, шум от хеликоптери, сякаш настъпва световен катаклизъм?! - Карла Крюгер се опита да повдигне немощното си тяло от леглото.
- Тежък нещастен случай, госпожо. - отговори медицинската сестра, докато й сменяше системата. - Някакъв джип е блъснал дете. Горкото, тежко ранено било в главата. Лекарите се съмняват дали ще оцелее...