автор: traveller

Човешката душа е като необработена градина. Дават ни я така, с раждането, после започват да ни учат как да я направим красиво и желано за самите нас място. Никой няма достъп до там, само ние сме градинарите, и само ние можем да я моделираме според усещанията и критериите, създадени от външния свят.
Лека полека изгонваме мишките, паяците и змиите, изскубваме плевелите и засаждаме нови цветя, ограждаме превзетото с ограда и оставяме лошото отвън. Скоро над цветята политат пчели и пеперуди, дъжда на мислите ни полива царството на красотата, създадено от самите нас, и така необезпокоявани изживяваме отредените ни дни. Но има моменти, когато нещо в нас се променя, внезапно и брутално, неочаквано за околните и нежелано от самите нас събитие, и сякаш водени от невидими сили, съпротивлявайки се подсъзнателно, но безсилни да се удържим, ние отваряме грижливо залостената порта и дебнещите извън оградата гадинки плъзват победоносно между нацъфтелите рози. Тогава ставаме лоши. Шокиращо за околните и необяснимо за тях, добрият и мил до преди малко човек, когото са уважавали, обичали и ценили, се превръща в зъл и непознат демон, хапещ, драскащ и решен на всичко, за да причини болка и страдание, да нарани и уязви дори с цената на собствената си гибел. За някои призрака, отключващ вратата в оградата е алкохола, за други наркотици или медикаменти, а за човека с ник *arctic* или carnaval това беше гнева. Гневът, предизвикан от фалшивите хора, от техните маски на приличие и лъжлива добронамереност, от дребнавите им и страхливи душици, прозиращи през тънката завеса на престорената им самоувереност. А той ги усещаше. Имаше дарбата да вижда в душите им, през маски и изкуствено създадени образи, през цялата заблуждаваща мъгла на грижливо градения им имидж, той виждаше.
Казваше се Атанас Методиев. Беше добър писател и бе успял да издаде няколко книги в България, преди събитията там да го отвратят и да я напусне преди много години. Някак успяха да се справят с първоначалния шок от драстичната промяна на средата, от новите правила и нормите на обществото в новата си Родина. Беше оптимист и вярваше, че ще успеят, щом са заедно и се обичат. Продължаваше да пише и се надяваше скоро да завърши и издаде новия си роман. Не беше лесно, но вече бяха направили своя избор и трябваше да продължат. Тогава откри и чата. В началото това беше просто място за разтоварване и връзка със сънародници навсякъде по света. Когато се умореше от писане и имаше нужда от почивка, влизаше там и винаги намираше интересни събеседници, с които да побъбри неангажиращо за незначителни неща. Сприятели се с няколко души, размениха си телефони и електронни адреси, споделиха си снимки на семействата. Постепенно кратките реплики в традиционния за чатовете съкратен стил прераснаха в по-задълбочени размисли и коментари по различни теми, които той, като добър писател, успяваше да облече в магията на добре подбрани и изкусно подредени думи, и с това предизвикваше одобрението и възхищението на четящите. Неусетно започна да се опива от похвалите и възторжените отзиви за всичко, написано от него, и стремежа му да предизвиква нови и нови признания за своя талант постепенно обсебваше съзнанието му. Не след дълго престана да работи върху романа си и посвети цялото си време на чата. Откриваше все по-нови и вълнуващи усещания, търсеше и намираше начини да прикове вниманието на четящите и да ги накара да видят нещата през собствените му очи, така както той ги виждаше. С времето останалите участници свикнаха с неговото присъствие и все по-малко ставаха похвалите и величаещите отзиви за таланта му, одобрителните отговори и така нужното му признание. Трябваше да измисли нещо, за да задържи интереса на аудиторията, да ги накара да му повтарят колко е добър, талантлив, въздействащ. И той го намери. Започна плахо и неуверено, с един допълнителен ник, който вкара и с който започна да общува. От два отделни прозореца на браузера, с две имена, регистрирани от два различни електронни адреса. Беше лесно. Изграждането на образи, вдъхването на индивидуализъм и правдивост на всеки един от тях беше негова професия и тук той плуваше в свои води. Не след дълго всички бяха уверени, че мъжа с псевдоним Volter не само съществува реално, но е и доста критичен към техния общ любимец и звезда на чата. Постепенно останалите участници се намесваха в спора между двамата, яростно защитаваха тезите на *arctic* а някои дори изказваха мнения, противоречащи на тяхната вътрешна убеденост само за да защитят своя идол в битката му с неочаквания съперник. Атанас се хилеше неудържимо, пушеше цигара след цигара и трескаво мислеше как да продължи играта, рисуваше мислено образи и сценарии и ги реализираше в момента, на живо, пред реална публика, на виртуалната сцена, която сам беше съградил. Беше опиянен от тази игра. Усети мощта на разума си и способността си да моделира поведението на измислените си герои така, че да предизвика желаните от него реакции в нищо неподозиращата публика. Усещаше, че тази игра го обсебва, разбираше, че губи времето и енергията си в безсмислени спектакли с въображаеми участници, само за да си спечели няколко одобрителни коментара, потъващи безвъзвратно в миналото и забравяни на следващия ден, но нямаше сили да спре. Измисляше все по-нови и вълнуващи сценарии, материализираше все повече въображаеми участници и заплиташе все по-сложни взаимоотношения и интриги.
Днес обаче бе решил да се концентрира върху разговора с Callisto. Тя беше интерсна личност, казваше се Маргарита и също като него беше напуснала България в търсене на по-добро бъдеще за себе си и малкия си син. Беше се развела с първия си съпруг и сега живееше с втория в Белгия. По професия беше електронен инженер, но нейна слабост и хоби беше литературата. Пишеше стихове и разкази, имаше издадени няколко стихосбирки и беше открила в лицето на Атанас сродна душа и събеседник, с който да дискутират различни въпроси по любимата и тема. Беше успял да спечели доверието и и на няколко пъти беше разкривала пред него подробности от личния си живот по време на вечерните им разговори в скайп. Атанас записваше грижливо и систематизирано всички подробности и с безпогрешния си усет на роден психолог успяваше да насочи разговорите в желаната от него посока така, че да извлече максимум информация без да събуди подозренията и. Надяваше се по някакъв начин да му е от полза с връзките си в литературните среди в България когато завърши романа си. Беше мил и внимателен с нея и я обсипваше с комплименти за творчеството и, като в същото време наум и се присмиваше. Отърси се от мислите и се наведе над клавиатурата.
*arctic*: - Callisto, приятелко скъпа, изключително съм радостен да те видя пак. Бях решил да ти пиша имейл ако не се появиш днес. Силно съм впечатлен от стихотворението, което ми изпрати. Браво. Мнозина млади автори би трябвало да се поучат от стила и богатството на изказа ти.
Прегледа текста още веднъж и натисна бутона за изпращане. Съобщението му се появи на синия фон на чат страницата. Усмихна се доволно и зачака отговора и. Не се забави много.
Callisto: – Здравей *arctic*, аз също се радвам да те видя, благодаря за коментара, знаеш, че високо ценя мнението ти за всичко, което пиша. Днес съм доста натоварена, и не мога да ти отделя време тук, но ако си свободен довечера може да се чуем в скайп и да поговорим.
*arctic*: - Разбирам те напълно, и аз досега бях на работа, а довечера сме канени със съпругата на рожден ден в близки приятели и няма да съм в къщи. Може би утре вечер.
Беше решил да посвети вечерта на варненската NimFa, да се опита да разбере повече за нея и евентуално да я привлече за личен разговор. А може би беше раничко за това. Да. Нямаше да бърза, ще я погъделичка в чата само...няколко мили думи, един два завоалирани намека за евентуален по-задълбочен разговор. Жените бяха толкова лесна плячка. Понякога му ставаше безинтересно, особено с по-повърхностните. Почти не му се налагаше да използва трикове и подвеждащи въпроси, те сами си казваха всичко само след няколко добре насочени намека от негова страна. После беше лесно. Той също “споделяше” информация за себе си и семейството си, полуизмислени сълзливи историйки за живота си или за носталгията по родината. Успяваше да ги направи съпричастни към личните му страдания и те бързаха да му разкажат своите, да го утешат, да му покажат, че не само той е обграден от проблеми. Така постепенно му се доверяваха напълно, вярваха му и търсеха съвет и съчувствие, а той грижливо рисуваше контурите на поредната си, бъдеща Скица ....