автор: fightingone

Земя, земя,
качени на твоята въртележка
препускаме към края си
право към корените
сгъстяваме океаните като сос
и се разлагаме в пещерите ти
а ти се превръщаш в клоака.
Дърветата ти са гърчещи се столове.
Цветята ти вият в огледалата си
и ридаят за слънце без маска.

Облаците ти носят бяло
и се опитват да станат монахини
шепнещи молитви към небето.
Небето е жълто в своята жълтеница
и вените му се изливат в реките
където рибите коленичат
за да поглъщат коси и очите на кози.

В крайна сметка, бих казала
светът се задушава.
И аз, в леглото си всяка вечер
слушам моите двадесет обувки
и разговарям за това.
А луната
под тъмната си качулка
излиза от небето всяка нощ
с гладната си уста
за да смуче моите белези.