автор: Ljastoviza

Слънцето полека потъваше зад хълма. Последните лъчи огряваха върховете на боровете и гората светеше като гръб на червеникава лисица, опънала се между небето и реката. Лео Стор угаси двигателя на колата си, слезе от нея и захапа цигара. Другите още ги нямаше.
Реката ромолеше монотонно и сънливо. От нея вееше хлад. Беше рано на пролет и щом слънцето се скриеше, ставаше бързо много студено. Лео вдигна яката на черното си кожено яке, напъха още по-плътно крачолите на черния си кожен панталон в грубите си кубинки от говежда кожа, стегна здраво белите им връзки и зачака.
Светнаха фарове откъм завоя. Лео позна колата на Тим, а след нея и колите на Боб, Роджър и Фреди. Всички бяха млади мъже на около 23-24 години, с обръснати глави и черни кожени дрехи. Върху дебелите им вратове на ланци от бял метал проблясваха плочки с гравираното съдбоносното за тях число 18. Лео работеше като дърводелец в една дъскорезница, Тим беше леяр, Боб монтьор, а Роджър и Фреди бяха заварчици в един завод за автомобилни части. Срещаха се редовно на това скрито място от няколко години насам. Тук можеха необезпокоявано от чужди погледи да дадат воля на омразата си, която иначе като прилежни, кротки синове от образцови семейства и изпълнителни работници в предприятия с добро име криеха зад сдържаност и лаконична учтивост. Омразата им към евреи, чужденци, чернокожи, роми, хомосексуални, инвалиди, клошари, стари и болни хора ги сплотяваше и им даваше някакво опияняващо чувство за властност и сила, с което се чувствуваха най- близо до величието на своя идол. Бленуваха мъст, сънуваха кръв, мечтаеха за свят, прочистен от всякакви отрепки, които бяха имали нещастието да се родят по-различни. Думата чест бе за тях бе свещена и в нейно име размахваха бухалки, железни боксове и вериги нощем по гарите или из гетата в крайните квартали.
- Хайл! - вдигна еуфорично ръка за поздрав Лео.
- Хайл! - отвърнаха му гръмко в един глас новодошлите.
- Да си запалим огън и да останем тази вечер тук! - каза Лео,- имам интересни новини за нов обект. Донесъл съм и за пиене!
Другите се съгласиха и всички вкупом тръгнаха да събират дърва.
Докато пренасяше съчки, Лео си спомни как, когато беше малък, баща му го учеше, че няма нищо по-лошо от това човек да се поддава на добри чувства. „Чувствата са много лош съветник - казваше той, - успееш ли да ги умъртвиш, ставаш недосегаем!”. Затова Лео като дете го беше срам да плаче и си измисли сам начин да убива чувствата в себе си. Искаше да бъде ненараняем, недосегаем, за да може, както казваше баща му, да оцелее в света, който още от тогава му се струваше враждебен и заплашителен. Във фермата си имаха котка, която раждаше всяка година малки котенца. Като прогледнеха, Лео ги милваше, играеше си с тях, хранеше ги. После се сещаше за думите на баща си, изплашваше се, че щом така се привързва към котенцата, няма да стане недосегасем, скриваше се в обора и с джобна ножка разпаряше едно по едно коремчетата на котенцата….
Запалиха огъня и насядаха покрай него. Отвориха си бира.
- Казвай сега, какъв обект си намерил! - подкани го Тим.
Лео вдиша дълбоко и страстно цигарения дим, отпи глътка от бирата си и започна:
- Циганка! Живее на къмпинга в караваната си до дъскорезницата, в която работя. Всеки ден я виждам през обедната почивка как лежи на шезлонга в градината си и чете книга. Циганката чете книга, а аз работя!
- Циганка да чете книга?! - изненада се Роджър, - тя сигурно е тукашна, а не от онези източноевропейските!
- Да, тукашна е! Проучих, била учителка по йога и ориенталски танци, нареждала карти, рисувала копринени платове. Ей такива едни занимавки си имала…
- И какво си й намислил? - попита Боб
- Изненада! - ухили се Лео. - Изненада по време на сутрешното й кафе в събота! Тъкмо тогава и дъскорезницата е затворена, а сега е ранна пролет и другите обитатели на съседните каравани още не идват за уикенда.
- Ха! - оживи се Фреди.
- И кога ще е акцията? - попита Тим
- Мисля другата събота. Все пак трябва да проверя да няма никой на къмпинга.
- Чака ни интересен уикенд! Наздраве! - каза Фреди и очите му засвяткаха като главните в тлеещия огън….
„ Ах, че хубаво слънчице грее!”- помисли си Мариела и подаде глава през вратата на караваната си.
През нощта бе валяло дъжд. Напъпилите цветя в лехите на малката градинка пред караваната, живият плет, тревата, всичко изглеждаше като окъпано след дългата зима и сега посрещаше ярките слънчеви лъчи като пръви пролетни поздрави.
Мариела излезе да обходи градинката си. Много й се радваше и всеки ден с голямо внимание наблюдаваше разлистването на всяко стръкче, разпукването на всяко цветче. В тези на пръв поглед едва забележими движения на природата познаваше Бог и мислено контактуваше с него.
„О, и едно охлювче е изпълзяло и излязло на припек! - плесна тя с ръце, - Толкова рано на пролет… Охлювче, не те ли е страх?”- посегна към охлюва и го премести от пътеката в цветната леха.
Беше сплела дългата си черна коса в тежка плитка, която отмяташе със замах назад. Това движение й придаваше особен чар, защото човек имаше чувството, че всеки момент ще затанцува фламенко. Силно начервените й устни блестяха в слънчевото утро, а огромните висулки на обеците й се поклащаха звънливо.
Мариела беше на петдесет години и по произход ромка. Докато бяха живи родителите й, амбулантни търговци, семейството пътуваше със стария си мерцедес и с караваната си от град на град и от село на село. След като починаха, тя се установи за постоянно на къмпинга до дъскорезницата, завърши курсове за учителка по ориенталски танци, а после и по йога. От баба си беше се научила да гледа на карти и така с уроци, курсове и врачуване изкарваше прехраната си. Чувствуваше се едно цяло с природата, слънцето и небето и благодареше на Бога всяка сутрин, щом отвореше очи. Хората обичаха да идват при нея заради невероятно благородното й излъчване, заради енергията и радостта от живота, които лъхаха от тъмните й очи.
„Чудесен ден за рисуване!” - възкликна тихичко Мариела, изнесе от караваната бял копринен плат, боите си, пластмасовата масичка със стол и се загледа в безоблачното небе. Беше събота сутрин, днес нямаше уроци и курсове, наоколо не се виждаше жива душа и само чуруликането на птички от близката гора напомняше за още нечие присъствие.
Изведнъж се чу вой на автомобилни двигатели. По тесния път край къмпинга с висока скорост се приближиха две коли. Мариела се стресна и се вторачи в автомобилите. В този момент двете коли удариха рязко спирачки, гумите им буквално изпищяха, вратите се отвориха и от тях наизскачаха петима млади мъже с черни кожени дрехи, метални боксове, бухалки и тежки ботуши с метални обшивки. Двама от тях водеха огромни, настървени черни кучета, които ръмжаха заканително и гледаха така кръвожадно, както можеше да гледа само освирепял американски питбул териер. Докато Мариела се мъчеше да проумее какво става, петимата нахълтаха в градинката й, погазиха цветните лехи и я обградиха в кръг. Не можеше да мръдне наникъде. Единият мъж бе се изпречил пред вратата на караваната й, другият бе застанал пред градинската врата, останалите двама държаха кучетата, които сякаш всеки миг щяха да се спуснат срещу Мариела. Предводителят им пристъпи към нея и плю в лицето й. После даде знак на двамата с кучетата и те ги пуснаха срещу жената.
- Хайде, циганко! Бъди сега гладиаторка! - изсмя се Лео, разкрачил крака и скръстил ръце пред гърдите си.
- Блек, дръж, дръж! Дръж циганката! - насъскваше Тим.
- Дръж, Нерон, дръж! - пригласяше му Роджър.
Обезумелите животни се нъхвърлиха върху Мариела. Едното куче впи дълбоко зъби в бедрото й, като дереше с нокти краката й. Виснаха лампази кожа. Бликна кръв. Другото куче, видяло кръвта, освирепя съвсем и я събори на земята. Мариела усети как вонящите му кътници се забиаха в бузата й и изпищя. Мъжете около нея се смееха в екстаз.
- Ой, Ромале, Ромале-е-е-е! - припяваше подигравателно Фреди.
Кучетата дъвчеха плътта и дрехите й, деряха обезобразеното й вече лице, лигите им омазваха устата й, а шуртящата отвсякъде кръв се стичаше към гърлото й и я задушаваше. Усещаше, че това е краят . Всеки момент някое от тези животни щеше да извади и очите й. С последни сили ги стисна и започна да се моли на бог по-бързо да свършат мъките….
- Край на акцията! - извика изведнъж Лео. - Блек, Нерон, тука-а, тука-а! Хайде, момчета, време е да се махаме!
Мъжете със сила издърпаха кучетата от жертвата им, сложиха им каишки и намордници, метнаха се в колите и изчезнаха.
Мариела не успя повече да отвори очи. Привечер случаен колоездач я откри мъртва на пътеката пред караваната й….
...През целия ден в ушите на Лео звучаха писъците на жената и стръвното ръмжене на питбул териерите. Някак странно тези писъци от чуждата болка сякаш го караха да се усеща жив, по-жив отколкото в монотонния си ден сред талпите и дъските, по-жив отколкото в образцовото семейство на родителите си, в което времето отдавна бе спряло. Чувстваше се горд. Беше успял да стане в собствените си очи недосегаем….