автор: katbalu

На тридесет и три съм, затова,
признание покорно ще направя-
като очите на Христос
не срещнах други, с доброта такава.

Сега разбирам! Спомням си сега,
когато някога във лятната омара
с коси разпуснати, безгрижна,
ей така, от любопитство влязох в катедрала...

Във храмна тишина,
сред трепета на свещи
лицето на Христос изгря пред мен.
Очите му- те бяха нежни...

Забравих всичко, космосът замря,
заспаха и звънливите камбани,
часовникът и времето заспа,
разбрах- той там е- вечността е!

И ме докосна тиха доброта,
почувствах- някои много ме обича,
и се превърнах в песъчинка на брега,
поискала на слънце да прилича.

1996 г