автор: krasavitsa

Чувам шум в антрето, отивам, какво да видя – литературната ми героиня мята коси и поли, вилнее и се премята по пода.
- Фитнес, а?
- Ами да, защо не – отговаря заядливо. А ти отивай на компютъра и оправяй глупостите, дето ги наработи с виртуалното ни приятелче Зевс. Видя ли какво ни се случи?
Аз се правя на три и половина.
- Казаха ли ни го?
- Какво? - питам невинно.
- Ами като ти казвах да не ме караш да се правя на много отворена, на ти сега – как да ни изпрати сантиментална песен, като съм била... сещай се...
- И той се прави на отворен - казвам аз. – Колко пъти ни говори за див, животински секс... Но изобщо не очаквах да каже, че ако му паднем, ще ни скъса от... И той май сам се учуди на себе си. Така е по-интересен, защото се раздвоява... а изобщо не му е в природата да се държи така. И този ник, дето си е измислил – Зевс - не е от високо самочувствие, точно обратното... Готин е, какво ще кажеш?
Тя мълчи и отива на огледалото да тренира физиономии.
- Питам те нещо...
Тя пак си мълчи и не ме поглежда.
- Я ме погледни! Май го харесваш, а? Охо-о-о... изчерви ли се, или така ми се струва?
- Ми... много е мил... образован е, интелигентен е... има чувство за хумор... Ама да знаеш, аз няма да те слушам вече – изобщо! Винаги оплескваш нещата!
- Като че ли много си ме слушала досега. Все ти ги измисляш разните номера! Мисля да му направя един виртуален подарък за рождения си ден. Като Пипи Дългото чорапче.
- И аз, и аз искам да му направя подарък!
- Ще го шашна, ще го направя хард, за приятелите сме готови на всичко, нали? А ти внимавай с твоя, много добре знаеш, че не сме свободни...
- О’кей.


ХАРД-ПОДАРЪК

от мен
за моя приятел със скромен ник Зевс
по случай рождения ми ден


- Така-а-а... Време е да се захващам за работа... Много работа ми отваря тоя Зевс, бе! Гръмовержец бил, бог-вседържител... ще го видя какво точно държи, ама нейсе... А аз съм си тъпа... кой ме кара да се хващам да работя върху него?
Но - стига съм се колебала. Започвам.
Как да подходя? Най-добре научно, с мениджърски подход. Нали е парче мениджър. Ами като нищо не разбирам от мениджмънт? Трябва много да внимавам, да не ми се подиграва после... Чувала съм за целеполагане. Охо-о-о, ми то аз си знам точно туй, дето ми трябва! Целта е Зевс, значи – полагаме го...
Положих го. Сега май трябва да направим анализ на наличните ресурси. Чувала съм за човешки ресурси, но тук едва ли мога да прилагам класическите практики, защото става дума за божествени ресурси, не за човешки. И едва ли в нета ще може да се намери нещо по въпроса...
Трябва да седна да помисля. Къде да седна? От стратегическа гледна точка целесъобразно ще е - някъде по средата. Така ще мога да държа под око всички божествени ресурси.
Значи, сядаме в средата и започваме да мислим...
Ха! Отначало ми беше удобно, но сега нещо не е съвсем... Тоя да не е алокирал някакви ценни ресурси точно в средата? Ако е мениджър на стокови наличности, може да е алокирал нещо тук. И как точно си е позиционирал продукта само! Дали не ме е избрал за целеви пазар... нещо ме подсеща за проникване на пазара… Ма’а му стара, тоя си намери още един потребител... Май трябва да дислоцирам, за да се наместя... Ще пробвам различни географски дестинации – изток, запад, север, юг... все не става! Остава да опитам земя – небе. А, май е най-подходящо... Да не би на тoва да му викат динамика на пазара? Сега обаче трябва да не забравяме, че еластичността на предлагането си има детерминанти... и трябва да ги съвместим с детерминантите на еластичността на търсенето... Така-а-а... внимателно...
Дали да не разместим вече малко търсенето и предлагането? О, какво стана? Изведнаж настъпи дефицит на ресурси... Греша... май влезе в действие основният закон на диалектиката за преминаване на количеството в качество...
Нещо пак не е наред... какво ли е? Ами да, ние сме всъщност в напълно разменени маркетингови позиции! Ако не си концентрира усилията към моята кошница, отива му пазарният дял на кино! Конкуренцията не спи!
Хм, добре се сетих да видя конкуренцията какво предлага.
О-о-о, кво става? Няма друг бог на пазара. Тоя си е чист монополист! Вързана съм да потребявам само неговия продукт! И веднага ще му падне качеството!
Я да взема да помисля аз за някоя антимонополна практика... Обаче... омъжена съм, нямам друг избор, освен да се скатавам в сивата икономика . Ще си трая...
Мда-а-ам... Все още не мога да се съсредоточа, за да взема решение... Май ще мина на laissez-faire...

Край на хард-подаръка, и наистина – laissez-faire…



-Е-е-е, не! Не, не и не! Сега вече съвсем прекали – извика литературната ми героиня. – То бива, бива игра на думи, асоциации и въображение, ама минаваш всички граници на приличието. Той какво ще си помисли за мен?
-Аз да не би да пиша, за да ти градя реноме, ма? Или за да спазвам приличието? Аз ако не пиша, теб изобщо няма да те има, ако искаш да знаеш! Да ми посочиш някоя неприлична думичка? Има ли? Няма. Само термини! Освен това, би могла малко поне да ме поощриш, да ме похвалиш колко бързо навлязох в материята. Изчетох мениждмънта и маркетинга за нула време. Нахълтах в икономикса като каубой с пищови в двете ръце, отстрелях си каквото ми трябваше и изчезнах.
-Да, ама аз съм на топа на устата.
-Внимавай, като говориш за уста и топ... да не им объркаш местата... абе, аз станах прекалено широк специалист, не мислиш ли? Той май не обича много широки... Дали да не го даваме вече този подарък?
И изведнаж...
- Какво направи, ма? – питам, а тя дъвче и на лицето й пише cancel. - Защо го направи?
Продължава да дъвче, а на лицето й пише вече delete.
-Какво дъвчеш?
-Ха-алтиеното ти копие – и започва да се дави.
-И сега, кво-о-о?
-Ами, няма да му го пращаме. И, ако искаш да знаеш, напоследък се държиш направо непристойно! – казва тя важно.
-Охо-о-о, откъде я измъкна тази думичка, скъпа? Какво си чела напоследък?
-Ами пристойно ли е една омъжена жена да прави такива подаръци на мъже? Не е пристойно... – казва тя. – На туй изисканите хора му викат непристойно поведение. Висок морал и благочестивост, мила, това е, което ти прилича да показваш в обществото.
-Ти стана голяма моралистка – викам й аз. –А се кикотеше заедно с мен, докато ги редяхме онези маркетингови работи, нали?
-Ти ме обърка, ловко. Държите се палаво един с друг, и човек не се усеща кога точно е минал границата.
-Какъв човек си ти, ма? Човек съм аз, ти си литературна героиня и трябва да си заслужиш името. Човеците са слаби и податливи на грешки, а ти като героиня трябва да извършваш само подвизи – викам аз.
-Точно затова ти изядох подаръка и сега ме боли коремчето от него. И това ако не е подвиг...
-Ми сега какво ще правим? (Тя не знае, че мога да го извадя от кошчето.)
-Ми сега може да му пратим моя подарък.
-О-о-о, така ли? Само че аз не съм го чела още!
-Ето, чети...


СОФТ-ПОДАРЪК

за виртуалния ни приятел Зевс
по случай рождения ми ден
от литературната ми героиня


Ядосана съм на тoя Зевс... ултиматуми ще ми дава... да се срещнем, или да го отсвирвам... Няма срещи и няма отсвирване, защото няма проблем. Сам каза, че не му създавам проблеми. Ако аз имам, знам си как да се оправям. Стягам се като стъпало на средновековна японка, и готово.
Е...
Обаче го харесвам, когато е ядосан... става по-остроумен. Най-много се ядосва, когато показвам самочувствие. Трябва да се постарая повече да го ядосвам и – никакво отсвирване. Я да разгърнем фабулата, да обогатим сюжета, да увеличим напрежението и да втъчем нови загадки в отношенията си. Да докажем и двамата, че сме божествени... защото, ако се бяхме срещнали, както правят простосмъртните, досега да сме забравили и какво беше, и как беше, и с кого, изобщо – едно нищо...

Искал бил повече, че кой не иска повече... и аз искам разни работи...
Може да искам да чета книги заедно с някого и да споря точно с него така ли е, или не е така...
Може да искам някой да ходи с мен навсякъде, аз да му соча – виж, виж това... и да чакам да чуя какви ще ги измисли пак тъпата му глава...
Може да искам да сготвя на някого... и да седна да го погледам...
Може да искам някой да ми каже: ....? А аз да отвърна: ...(няма да кажа какво).
Може да искам да се кикотя с някого в тъмното…
Може да искам... (ох, не забравяй реалността).

Но реших... няма да се отдам на желанието, нека ме преследва... Нека разлюлява камбанките в мен... ще се измъчваме взаимно. Ще го доведа до онова съвършенство, след което няма място за друго, освен за съзерцание... Нека се крие къде ли не и да ме наблюдава отвсякъде... Ще избродя с него всички скрити местенца, полянки и горички, уж ще сме заедно, но все ще му се изплъзвам. Нека тича след мен. Нека ме гони из храсталаците. Да ме изненадва непрекъснато. Да ме гали с клонки и да ме дере с бодлите на шипките. Да ме плиска с дъжд и морски вълни и да наднича като слънце иззад облаците. Да ми се усмихва от всяко цвете. Да звучи във всяка мелодия. А аз най-неочаквано ще го прегръщам и ще го погалвам с най-хубавите думи...
Кога ли ще си помахаме за сбогом?

К-к-р-ай...

Май стана тъжен... защото е по-истински?
Нак-к-рая литературната ми героиня го ц-целуна... аз пък се изплезих.
Не, обратното беше – тя се плези, аз ц-целува-ах...
Обърках се кой целуваше и кой се плезеше, ама май няма много голямо значение. Важното беше да има плезене, за да не е ужасно тъжно.
Но беше и имаше доста подсмърчане...
Изпратихме и двата подаръка.
Все някой ще му хареса...