Просто поредното лице в тълпата някой, който си мислиш, че познаваш. Думи не доизречени, дори и мислите в главата са незавършени. Откога Съзнанието не е имало време да остане само със себе си. А Сърцето, горкото, си мислеше, че може да черпи още вдъхновение от спомените за момчето с протърканите дънки.
Казваха му да не се захваща с него, но то не ги послуша и разбира се го уволниха. Сърцето обичаше работата си и затова след тази случка се затвори в себе си. Беше наистина жалка гледка. В началото ходеше по долнопробни барове и се напиваше като свиня. Съзнанието никак не харесваше това. Дори веднъж малко оставаше да го набие, но се отказа и просто продължи да му повтаря да се вземе в ръце. Надяваше се, че така ще му се набие нещо в главата и ще го накара да престане да се държи глупаво. Но Сърцето си беше инато и при всеки опит на Съзнанието да разговаря с него то се тръшкаше, обръщаше гръб и се запътваше или към някой бар с разголени танцьори (това беше втората фаза от страданието му), или към апартамента си където беше студено и тъмно.
Дойде момент когато многото алкохол не му понасяше и мускулестите танцьори му омръзнаха. Реши пак да почне да пише за удоволствие, та и нали само това му оставаше. Нямаше работа и писането нямаше да му донесе печалби, а и още не се чувстваше стабилно, за да търси друга работа. Когато Съзнанието научи затова се зарадва безкрайно много и с усмивка на уста изтича да похвали Сърцето. Но само след първия разказ, който прочете усмивката му изчезна. Изчезна така както бяха изчезнали и нежността, и любовта, и топлината, и светлината от разказите на Сърцето. Сега там се усещаше само болка, тъга, тъмнина, които преминаваха в бруталност украсена с черни и кървави краски.
- Какво е това, по дяволите?! – Съзнанието крещеше и размахваше омачкания лист пред лицето на Сърцето.
- Ами, разказ. – отвърна със съвършено спокоен Сърцето – Не виждаш ли?
- Е-дин-стве-но-то, ко-е-то виж-дам – Съзнанието едвам си поемаше дъх – са пълни ГЛУПОСТИ!!!
Сърцето наведе глава и гърдите му се издуха в тъжна въздишка.
- Добре, – отвърна то, взе листа от ръцете на Съзнанието и го разкъса – добре тогава!
В гласа му се усещаше яд, гняв и определено болка във вредни количества. Отлично знаеше, че не всичките му творби са блестящи, но това да му крещят и да му заявят, че разказа му не струва и то в момент като този, е, това си беше нещо непростимо. Очите му се напълниха със сълзи и то побърза да ги избърше с ръкава си. Съзнанието гледаше гузно и малко объркано. То определено не искаше да нарани Сърцето.
- Извинявай, наистина много извинявай – поде с тих глас Съзнанието – не исках да викам. Просто...
- Не ми се извинявай! Вие винаги не искате да вършете нещо и въпреки това го правите. Това не мога да го разбера, наистина! Омръзна ми да ме нараняват и това е! А сега, ако обичаш, ме остави на мира!
Сърцето хвърли злобен поглед към Съзнанието и му посочи вратата с пръст. И то си тръгна, защото знаеше, че когато Сърцето е ядосано по-добре да не му се мяркаш пред очите. А и го гризеше собствената му съвест, да не би заради него то да изпадне пак в дълбока истерия. Защо му трябваше да го критикува?! Да беше си замълчало! Ах, тази негова уста някой ден щеше да му докара големи бели. Поклати глава и продължи по пътя си.
Сърцето все още гледаше ядно към вратата. Това бе поредният път когато тръгваше на някъде, а не знаеше къде иска да стигне. Просто вървеше и дори не съзнаваше дали има някаква конкретна цел. Чувстваше, че трябва да съществува, но не разбираше защо. Омръзнало му беше да го нараняват, но да, то определено не можеше да оспори факта, че тази болка го правеше по-опитно в суровия живот.
Замисли се за момчето с протърканите дънки. Сърцето не знаеше дали го обича или просто беше щастливо с него, а и нима имаше голяма разлика? Това момче го изпълваше с нежност и страст и това придаваше на разказите му специфична, екзотична и дори малко еротична нотка. Всичко вървеше така добре до момента когато момчето просто изчезна и повече не се появи. Сърцето продължаваше да черпи вдъхновение от спомените и снимките, но скоро спомените избледняха, а снимките се измачкаха. И така внезапно както онова момче беше изчезнало, така и Сърцето спря да пише своите разкази. Имено и затова го уволниха. В него се надигна омраза към момчето с изтърканите дънки. То си беше тръгнало без да каже дори „Сбогом”, а Сърцето му се бе раздало напълно. Е, разбира се не беше разкрило факта пред него, че го обича, но...Обича ли? Не, определено точната дума бе „обичаше”, защото това беше в миналото. Но дали наистина беше така? Сърцето не можа да си отговори на този въпрос. Понякога искаше да му се обади, дори опита два три пъти, но след като момчето не му вдигна се отказа. Все пак и сърцата си имаха гордост, а това определено имаше за още пет.
Друго, което го тревожеше беше свързано с уволняването му. Това ли наистина го бе докарало до това жалко състояние или беше просто последната капка до изригването на вулкана. Нима заминаването на онова момче беше поставило основите на голяма буря, която може би все още не се бе развихрила напълно. За миг Сърцето се засрами от себе си. Как бе възможно нещо такова да го докара до тук. Все пак и друг път му се беше случвало някакви да си тръгват без нищо, а то просто ги пращаше по дяволите на ум и си продължаваше напред. Но защо този път не можеше? С какво това момче и изтърканите му дънки беше по-специално. Беше си едно обикновено момче с тъмни очи, кестенява коса, високо и добре сложено. Но може би точно тази обикновеност го правеше така специално в очите на Сърцето.
Липсваше му, наистина му липсваше, но то можеше само да седи и да се надява да се върне. Все пак момчето не бе казало „Сбогом” и това бе като лъч светлина за Сърцето. Горкото, на моменти чувстваше, че откача. Чудеше се дали скоро няма някой да се обади в лудницата и оттам да пратят линейка, която да го отведе. Тази мисъл го плашеше, но още повече го плашеше факта, че то почти не бе плакало след като момчето с протърканите дънки си тръгна. Сърцето не знаеше какво да мисли. Ако беше безчувствено то не би се влюбило и не би страдало за това момче. Просто нямаше обяснение. Поредния въпрос без отговор. И нямаше кого да попита.
Замили се за това колко още би издържало така и дали не наближава момента когато ще се хвърли от някоя скала в бушуващия океан. Подсъзнателно знаеше, че не би направило такова нещо, но понякога то наистина искаше да усети безкрая. Да се рее и да усеща прохладния вятър в лицето си, да забрави за всички болки и страдания. Да лети и да лети докато не срещне някаква преграда и просто спре.
Всичко му се виждаше така малко и незначително – светът, хората и дори самото то. Себе си виждаше най-малко и най-незначително. Сърцето знаеше, че и други хора го виждаха по този начин, но честно казано на него не му пукаше за това. То единствено хаеше за това какво е то в очите на онова момче. И въпреки че знаеше, че не му е безразлично това сега не му бе достатъчно. Сърцето копнееше момчето с изтърканите дънки да му го каже. То имаше нужда от това.
Сърцето отново се замисли за своите чувства към онова момче и колкото повече мислеше, толкова повече осъзнаваше, че още го обича. И може би тази любов все още го държеше. Да, държеше го на ръба, но това беше много, а и си беше трудна задача. Сърцето се засмя само на себе си. Каква сила имаше само любовта!! А то носеше в себе си тази любов заедно с вярата и надеждата. Сърцето вярваше, надяваше се, че момчето с изтърканите дънки ще се върне. Сърцето знаеше, че момчето, което обича ще се върне и това му даваше сили да живее.