автор: snowking

Сред белите полета на забравата -
разпилени късчета памет.

А езерото за мечти е вляво,
там всички ходиме по нужда.
Изхвърляме мечтите си. И с право
един на друг си ставаме по-чужди.

Годините от сняг броим,
затънали до кръста.
Но никой
нас не ни брои за хора.
Сърца-слънца
инфарктно в миг се пръскат
и ни покрива залезна умора.

А вярата ни пък е вдясно -
хем православна, хем и права.
Когато се прекараме на тясно,
за вярата си всеки споменава.

Недей ме слуша! Остави се
да те покрие белотата.
На зрънце малко престори се
и може би ще изкласиш на лято.

Студът е лек и изпитание.
Той всяка рана замразява
и чувства, сили и страдание...
Душата само да гори остава.

И само тя единствена ни брани.
Пречиства любовта ни цялата.
Събужда болка, стопля рани
сред белите полета на забравата.


/ в отговор на timon /