Живях в забоя - доста. Далеч е от небето.
Работих много. Малко остарях.
А тя дойде - отрови ми сърцето,
и после девет годин` бял ден не видях.
Не струваха пред нея градските
рисувани красавици
със своята неблагородна красота -
Тя носеше в кръвта си дух
и непокорен нрав
какъвто няма втори на света.
Та тя пристигна сякаш от небето,
като след дълъг път сред лунен прах.
Дойде, погледна ме, пороби ми сърцето
и после девет годин` бял ден не видях.
За нея бях готов да сляза в ада,
ключа от рая да открадна бях готов.
Ей-Богу, крадох
и каквото имах - дадох,
три пъти се самоубивах от любов,
романси пях, цветя и брах в полето,
лежах, разкайвах се, отново крадох и лежах
защото тя дойде - загроби ми сърцето
и после девет годин` бял ден не видях.
Аз никога не съм броил парите,
но би часът и само глухите не чуха.
Локомотив на парен влак –
назад ме върнаха стрелките
на времето
в девета глуха.
Защото тя си тръгна сякаш към небето,
развяла светъл шлейф от лунен прах -
отиде си, отнесе ми сърцето
и после девет годин` бял ден не видях.
Не съм роден в саксия. Сам видях и зная.
Изправен ходя, на клюкарите напук.
Откраднах ключ. Разбрах че няма нищо в рая.
Излизах раните, и ето - пак съм тук.
Ала макар в девета глуха, кретам.
Родих се гол. Не съжалявам, че живях.
Защото тя дойде - отвори ми сърцето
и после девет годин` бял ден не видях.