автор: kamo

О, ама колко я обичах само!
Обичах я до смърт. Дори и повече. Обаче беше толкова, толкова трудно. Всичко и всички бяха против нас… Дори и тя самата…

Помня - сякаш беше днес - първата ни среща. Видях я… не… всъщност - причаках я, на улицата. Тя се задасе отгоре, както обикновено по това време, от горната страна на квартала - съсредоточена и забързана, сладка и крехка, невинна и… да - и моя. МОЯ!
Спрях я:
- Здравей!- рекох аз и усетих как краката ми се подкосяват, а по челото ми изби лепкава пот като в онези тъпи вицове за първата любов.
Тя ме погледна с огромните си небесносини очи. Не изглеждаше да е особено притеснена от срещата нямаше как да знае, че я следя от седмици и, че съм готов да дам дясната си ръка, само и само за да успея да поговоря с нея.
- Да?- рече възпитано тя както без съмнение я бяха учили през годините Мама и Тате и отново
ме изгледа безхитростно право в очите.
О, как само я обожавах в този момент!
Обаче бях възпитан другояче.
Не можех така.
- Искаш ли това бонбонче?…- рекох, а сърцето ми щеше да изхвръкне.
- Да! Обожовам бонбони!- изгука тя, грабна сладкиша от ръката ми и изприпка надолу по
улицата към останалите третокласнички, които чакаха училищния автобус, а прекрасната и розова рокличка се развяваше след нея на утринния пролетен бриз, и разкриваше пред очите ми сладките и, нежни, пухкави крачета, заради които бях готов да избия целия ректорски състав на университета, в която щеше да учи в близките осем години…
Да, така е. Прави сте. Бях безумно и щастливо влюбен. Бях обаче влюбен в 9-годишно момиче…
По това време аз самият бях навършил 42. Имах стабилна работа като учител обаче не и в нейното престижно училище, мамка му!. Притежавах собствена къща в тихо предградие и лека кола със сносни характеристики. Никога не се бях женил. Никога не се бях влюбвал истински. Никога не бях живял с жена… освен с майка си, радбира се, която почин преди 3 години на 74-годишна възраст, четвърт век след като инфарктът отнесе тате.
А сега бях влюбен.
Елена… Беше само на девет. Познавах родителите и от дете. Щях да полудея. Какво да правя?!
Знаех какво трябва да правя. Бродех по улиците, причаквайки я след училище, само и само да я зърна за миг. Дебнех я по време на разходка с фотоапарат в ръка на стената в спалнята си у дома вече имах окачена една истинска фотогалерия. Мислено и купувах сладолед, водех я на плажа да си играе в горещия пясък, ходехме заедно на кино и сладкарница… а после мастурбирах самотен и жалък в студеното си студентско легло, я в главата ми се въртеше хаотичен поток от мисли, в които се блъскаха един в друг фрагменти от книгите на Агата Кристи, кадри от филми на Хичкок, бегли реминисценции за безсмъртната любима на Бетховен - Йозефина, с която така и не успява истински да бъде през целия се живот, смътни представи за древното китайско изкуство да се оформят млазенците в странни фрми според прищявките на господаря, така че телата им да придобият този или онзи вид… И да - онзи филм - "Елена в кутия", в който влюбеният мъж отвлича любимото момиче, отсича краката и ръцете и, и я държи само и единствено за себе си в кутия-олтар у дома, така че да може да и се радва по всяко време на денонощието…
Елена… Елена в кутия. Това беше моето момиче. Моето мъничко китайско момиче в делва с формата на тялото на най-прекрасната жена на света. Жена, която щях да имам…
Беше лесно да инсценирам смъртта на родителите и. Малко човъркане на мотора и спирачките, докат любимите мама и тате са на семейно гости в поредното приятелско семейство, малко търпение и здрави нерви - и всичко вече беше свършило. Когато изводиха обезобразените димящи останки на семейството на Елена от дерето, в което беше влетяла колата, запалих цигара и отидох да подготвя документите за осиновяване, които трябваше да подам в съда.
Не беше шега работа да се преборя с правосъдието за родителските права над моята Елена. Този съдебен фарс се проточи с месеци.
- Здравей! Искаш ли бонбонче?- попитах е много по-късно, когато всичко свърши. Устата ми обаче този път не беше пресъхнала както преди.
Сега тя беше МОЯ!
Имах я. Притежавах я. Вече щеше да спи в леглото си в съседната до моята стая. БЕШЕ МОЯ!
Колкото и да бях влюбен обаче, си оставах един добре възпитан човек на средна възраст със здрави морални устои. Не можех да я имам и като жена… не и докато не навършеше пълнолетие.
Следващите 8 години минаха като сън. Глезех я, обожавах я и копнеех онзи момент, в който Елена щеше да ми се отдаде като жена на мъж… сега и завинаги. Гледах я ден след ден как се оформя пред очите ми, как расте и напъпва, как в нея се събужда жената. Ден след ден, месец след месец, година след година… Но и аз не стоях безучастен встрани. Исках я такава, каквато винаги съм си я преставял. С малко въображение, повечко диети и доста пари, пръснати по козметици, фризьори и - да - пластични хирурзи, лека полека я превръщах в това, което желаех. Ден след ден добавях нов щрих към образа и. Ваях я според собственото си въображение. Градях я като скулптора, чийто единствен автор и консуматор щях да бъда аз самия.
Най-сетне дойде и Големият ден. Беше пролет. Тя навършваше пълнолетие. Гледах я пред себе си и не можех да повярвам на късмета си. Един 50-годишен старец като мен не заслужава такава младост, такава прелест, такава любов, рекох си лицемерно и се засмях вътрешно на шегата си. Заслужавах а, разбира се! Бях преминал през деветте кръга на ада, за да я имам и за да я превърна в това, което бе. Погледнах я отново - като излязла от корицата на модно списание или направо от подиума на някое дефиле. Благодарение на моите пари и въображение, както и на чудесата на пластичната хирургия, Елена имаше разкошните гърди на Памела Андерсън. Дупето и беше като снета гипсова отливка от задните части на Наоми Кембъл. Краката и бяха тези на Ел Макферсън. Косата и не отстъпваше на прическата на Мадона от последния и клип. Устните и приличаха като две капки вода на устните на Бритни Спиърс. А очите… очите бяха тези на мама - две големи, топли лешникови очи с дълги извити клепки и изразителен поглед… Очи, които обичах…
Обладах я още първата вечер. Направих го бавно - от близо 10 години не бях докосвал жена, а от сега нататък имахме цялото време на света, за да го споделяме един с друг. Правихме го дълго. Вложих много нежност и чувства, употребих всички умения, които бях натрупал с годините, постарах се да усети любовта и болката ми, копнежа и всеотдайността ми, майсторството и нежността ми. После всичко свърши. Отпуснах се блажено с нея, свел глава на мраморното и рамо. Голо, както и цялата тя.
Чувствах се на седмото небе.
Най-сетне! Благодаря ти, Господи!
После се сепнах - чух някакъв неприятен звук.
Подскочих в леглото и се втренчих невервящо в нея.
Смееше се.
- Какво толкова смешно има?- попитах обидено.
- Те си смешен… чичко…- рече тя, задавена от смях и се изкикоти прегракнало.
- Каквооо?!?
- Смешен си…- повтори и потрепна свенливо с клепки - И много старомодно правиш секс…
- Старомодно… Секс… Какво искаш да кажеш?!?
- О, какво значение има… Да не мислиш, че и аз съм чакала теб, докато ти чакаше мен и онанираше в тъпата си баня нощ след нощ, а очите ти щяха да изтекат, всеки път, щом влезех в стаята… Ден след ден, месец след месец, година след година…
- Каквооо?!?
- Ами, нищо… татенце… От 3 години вече го правя с пластичния хирург… и с разни други… Пък и вече съм пълнолетна, така че имаш ли нещо да ми кажеш?
Това е. Всичко изведнъж свърши. Всичко, което бях градил с години. Всичко, което бях градил с двете си ръце. Край!
Остава ми само един път и един изход. Пистолетът е пред мен на бюрото, докато привършвам тези редове, а тя - моята безсмъртна любима, отново е при оня стар развратник - пластичния хирург. А аз, аз отивам при родителите и - да им се извиня и да поискам прошка. Дано ми я дадат. Все още ми се иска някой някъде да ме обича.
Дано да е така…
Дано да е така…

КАМЕН ПЕТРОВ